Георги Стоев - СИК

Двама—трима от моите хора станаха набързо предани християни. Скриха се в софийските храмове, където се молеха денонощно Господ да им опрости греховете, а през останалото време продаваха свещи. Други се затвориха в къщите си. Страхуваха се да излязат дори на тротоара. Поръчваха си такси до съседния магазин. Венци и останалите се прехвърлиха без да ни казват нищо в по-меки групировки. Станаха крадци на автомобили за „Аполо“. Всичко градено с толкова много усилия през годините, се разпадна за миг. Поли обаче не мирясваше.

— Намерете ги и им вземете пръстените — извика ни той в офиса си двамата с Женята. — Тези копелета нарушиха договора. Скъсаха пъпната връв.

И ние наистина тръгнахме по домовете им да събираме ритуалните пръстени. Никой не се опъна. Изсипахме ги на бюрото на Поли и аз съвсем сериозно попитах:

— Какво правим отсега нататък?

— Общо събрание в правешкия мотел „Шатрата“ — отвърна ми той без да ме погледне. — След това побутна предварително подготвен списък на хора към Женята и тихо му нареди: — Събирай ги!

Поли не прояви никакъв интерес към най-верните си хора, които бе прокудил. Подхвърли ни мимоходом да доведем всички кучета, с които разполагаме. Повечето от тях бяха дребни бандити и селски шмекери. Използвахме ги епизодично, но не се числяха към организацията. Натоварих част от тях на колите и в уречения час пристигнахве в Правец. Полицейски патрулки бяха отцепили целия район. Пазеха ни верноподанически, сякаш бяхме част от държавната машина.

— Заповядайте, господа — посочваха ни полицаите къде да паркираме и ни отправяха към бившата заседателна зала на Комунистическата партия.

Нямах представа какво става, докато не видях Женята. Той беше с шикозен бял костюм, в който изглеждаше по-смешен, ако си носеше потурите. Селянията му течеше отвсякъде. Още повече се шашнах, когато влязох в залата. Вътре се бяха настанили близо триста бандюги от цялата страна. Познавах по едрите риби от тях, а другите нямаше откъде да зная. Изненадах се, че изобщо имат някакви отношения с Поли. Софийското представителство обаче ми беше известно горе—долу добре. Бях пердашил част от тях за дребни прегрешения, без дори да подозирам, боса седеше и зад тях. Направи ми впечатление, че Поли не се появяваше от никъде.

— Господа бандити — изправи се на трибуната Женята и явно зачете написана от друг реч. — Тук сме се събрали двеста осемдесет и осем души от всички краища на страната. Правим го, за да демонстрираме на тези, които се съмняват, че Дежурния разполага с мощна организация. — „Дежурния“ беше кодовото название на Поли. Никой не смееше да спомене името му.

Залата съвсем се смълча, притихна в предчувствие за нещо съдбовно. Женята се наслади на властта си и уверено продължи:

— Знам, че между вас има поне двайсетина доносници. Дори мога да ги посоча, но няма да го направя. Нека да предадат на групировките към които принадлежат и на полицията с каква сила разполага Дежурния.

Събирането започна да прилича все повече на партийно събрание. Провинциалните бандюги тип „наяли се и подстригали се“ зяпнаха като риби на сухо. Слушаха глупостите на Женята като директиви спуснати от едновремешното политбюро.

— Идеята е следната — завърши патетично той. — Всички ние, дето сме се събрали тука, отиваме и помагаме на този, който има проблеми.

— А какво ще правим полицията и баретите? — обади се някакъв софийски гамен. Беше подставено лице на Поли и задачата му се изчерпваше с този абсолютно тъп въпрос.

— Наши са! — отвърна грандомански Женята. — Нямате грижи! Искам само да правите нещата с финес — махна микрофона той. След което с две ръце симулира слагане на маска и ръкавици.

— Друго има ли? — попита някой от бунаците.

— Има — върна отново микрофона Женята. — Тези дни ще бъде създадена нова партия „Напред България“. Настоявам да заведете всички ваши хора под строй да гласуват за нея. Самият Тодор Живков ще я подкрепи. Въобще не си въобразявайте, че е забравен.

В един момент той все пак приключи с глупостите си и в типично комсомолски стил попита:

— Има ли въпроси?

— Има — подскочи веднага някакъв селски тарикат. — Разбрах всичко, само не знам кой е Дежурния?

След него наскочиха други провинциални герои със същия въпрос. Те също не знаеха кой е Дежурния. Женята се оплете като пиле в кълчища. Тогава на трибуната изскочи личният шофьор на Поли, когото всички наричахме Къдравия. Беше интелигентно, умно и тактично момче.