Георги Стоев - СИК

— Брей, мама му стара! Кой ли се е настанил да живее там? — рече си на глас той.

Направи му впечатление, че ползват собствените му методи. Обикновено оставяше колата си точно пред този вход и ако не беше избрал друго място, сега сигурно щеше да бъде мъртъв. Въпреки това и през ум не му мина, че някой иска да го убие. А беше точно така. Серафим просто сбърка входовете.

Докато траеше прословутото събрание, организирано от Поли и Женята, телефонът ми звъня още веднъж. Този път излязох в коридора без да питам никого. Обаждаше се Мелания.

— Тук беше твоята приятелка Ася — съобщи ми тя без обичайното разтегляне на думите.

— Ася ли? — изненадах се аз.

Не бях я търсил повече от два месеца и то не защото не ми харесваше, а за да я държа в напрежение. Не беше полезно за момичета като нея да се чувстват сигурни.

— Какво иска?

— Нищо особено, просто се интересуваше как може да те намери.

— Ти каза ли й нещо?

— Казах й че идваш отвреме-навреме да ти правя свирки и после изчезваш.

— Ще те убия! — ядосах се аз.

— Няма нужда ти да ме убиваш. След това твоята фльорца отишла при Венци и му предала целия разговор. Сега се опитва да ми разбие вратата, за да ме убие вместо теб.

— Много съм далеко, скъпа! Не мога да ти помогна — затворих телефона аз.

Наистина нямах решение на въпроса на шейсет километра от кафенето в София. С Венци трябваше да се видя лично. Нямаше начин да се разберем по телефона. Освен това се налагаше да остана с един куп селяндури почти до края на сбирката, да разговарям за бизнес и за многото пари, които ни очакваха при такава силна организация. Не докоснах нито алкохол, нито ядене. Едвам издържах до изгрева.

Прибрах се около пет часа сутринта. Направих задължителните обиколки, за да съм сигурен, че няма капан и паркирах една пресечка по-нагоре. Вече си вадех ключовете за апартамента, когато забелязах, че на пейката в градинката седи Серафим и ме чака. Като ме видя, скочи и на висок глас започна да бръщолеви невъобразими глупости.

— Млъкни! — затиснах му с длан устата аз, хванах го за косата и го помъкнах към вкъщи. Пуснах го за малко в хола, но Серафим като че ли това чакаше, за да се развика отново. — Говори тихо, спокойно и ясно! — наложи се отново да го усмирявам аз.

— Обърках входовете, братче. Взривих съседния.

— Колко пъти съм ти обяснявал, че тази работа иска търпение? Седиш като ловец на гюме и чакаш, докато дивечът се появи.

— Ама нали знам, че там паркира колата си.

— Нищо не знаеш — уцелих го в скулата аз и го сринах на пода. После започнах да го ритам в бъбреците и стомаха, докато остана без въздух.

Лежеше в краката ми като парцал, а аз го гледах отгоре. Това беше златно правило: ако искаш някой да научи нещо завинаги, задължително трябва да го поставиш в най-унизителното възможно положение!

— Защо ме биеш толкова? — проплака Серафим.

— За да ме заобичаш още повече — сритах го за последен път аз. Не ми стигаха глупостите на Мелания и на Ася, ами сега и тази гадина.

Всъщност нямах никакво намерение да убивам Женята. След смъртта на Зорката от Радомир той беше готов да се оттегли сам. Щеше да се прибере като нищо в родното си село някъде из Видинско и да се скрие от очите на всички. Поли именно затова го накара да води сборищата и да се обяви публично — не искаше да го изпуска. Петнайсетте килограма тротил, заложени от Серафим, щяха безвъзвратно да го убедят, че мястото му вече не е между нас. Глупавото копеле обаче сбърка, а Женята се оказа точно толкова тъп, колкото го мислех. Изобщо не проумя за кого съм разклатил камбаната.

Въпреки че беше изпълнителен директор, Поли отваряше офиса първи. Обикновено влизаше в кабинета си в осем часа. Тази сутрин още в колата чу по радиото за взривения вход и тъй като знаеше прекрасно къде живее Женята, първата му мисъл беше, че той е бил обектът. Опита се да го намери веднага по мобилния телефон, но не успя. После се обади на един крадец, който отдавна работеше за него и живееше наблизо.

— Намери ми Женята и му кажи да се яви веднага! — нареди му той.

Крадецът си свърши работата перфектно. Още докато Поли кръстосваше нервно килима, Женята се обади от пропуска:

— Чакай ме долу! — изнервен докрай го навика Поли. Маджо беше забранил присъствието в офиса на всякакви бригадири и хора от по-нисшия състав. — Какви са тия гърмежи около вас? — заведе Женята той на привидно спокойна разходка нагоре по улицата.