Георги Стоев - СИК

— Кажи, руснак! — спрял му Никодим. — Защо мръзнеш на пътя?

— Ще ме вземеш ли до Перник, чичо Никодиме? — попитал руснакът. След което изчакал онзи да му отвори вратата и го прострелял в корема.

Никодим беше от стара коза яре. Изобщо не се е съгласил да умира. Успял да се закара до пернишката болница и веднага съобщил на своите хора кой го е прострелял. Оказа се, че това не е толкова важно. Руснакът също беше изтичал тутакси до първия участък, където се предал и разказал цялата случка.

Поли веднага се разпореди да докарат Зорката, жена му и двете му дечица в София. Намери му квартира и го настани в нея, без да му иска нито стотинка. Помнеше добре услугите му, пък и не забравяше, че именно Зорката държи връзката с казанлъшките оръжейни майстори.

— Ще се оправя сам — убеждаваше го Зорката. — Моите хора ще ми сглобят каквото трябва.

— Седи мирен! — натискаше го на стола Поли.

— Абе, ще му еба майката аз на тоя Никодим! — вдигна телефона си Зорката и започна изумително конспиративен разговор: — Здрасти, братовчед! Ще ми трябват малко бонбони.

— Имаш ги — отвърнаха му. — Само кажи какви.

— 5 на 45 мм — изръси Зорката, с което цялата конспирация се свърши. Дори на най-тъпият подслушвател му стана ясно, че иде реч за патрони.

Поли направо побесня.

— Прибирай се у вас и повече да не съм те чул да се занимаваш с каквито и да било отмъщения и тем подобни. Топиш ни всичките, лайно такова!

Междувременно Никодим бързо се оправяше в пернишката болница. Неговите дърти разбойници се бяха разбягали мигновено, а и той самият не изживяваше първа младост. Премисли отвсякъде случилото се и реши твърдо да не се меси в битката между двете групировки. Нямаше сили за това. Освен това му беше пределно ясно, че Зорката е маша в ръцете на други хора. Накрая намери начин да изпрати послание до Поли, което в общи линии гласеше: „Аз се отказвам, ако ме ставите на мира. Оправяйте се сами!“

Поли естествено остана супер доволен. Винаги му беше драго, когато старите бандити вдигаха белия флаг. Можеше да успокои Зорката, обаче не го направи. Привика ме насаме:

— Нека тоя селяндур седи нащрек! Имам чувството, че в крайна сметка ще проговори на полицията.

Около месец Зорката живя спокойно в София. Квартирата му знаеха само двамата с Поли и жена му. Гледаше да се прибира рано вечер и да излиза по-късно сутрин. Без друго нямаше никаква работа Една събота взеха децата от детската градина малко по-рано и още докато се изкачваха по стълбите чуха странни шумове на тяхната площадка. Зорката не беше вчерашен. На секундата му стана ясно какво го чака. Грабна жена си и дечурлигата, качи се на колата и понеже беше много добър шофьор успя да се измъкне от преследвачите. Отиде директно при Поли.

— Пратил си ми бандата на Женята — заговори му съвсем открито той. — Още един път ти казвам, че никога няма да проговоря.

— Говориш ми глупости — отпрати го Поли — Сигурно Никодим те е надушил.

На Зорката моментално му стана ясно всичко. Още същата вечер се прибра в Радомир. Остави жена си и децата вкъщи, а самият той свика всичките си приятели, доколкото ги имаше, в най-големия ресторант. Събра ги около себе си и нареди на келнерите да сервират на всеки каквото поиска. След това ритуално се обърна към оркестъра:

— Свирете любимите ми песни! Тази вечер си правя панахида!

Оркестрантите знаеха какво обича. Подредиха репертоара така, че и камък да заплаче. Малко преди да приключат, Зорката без никаква изненада забеляза, че приятелите му са го напуснали и той е заобиколен от дебилите на Женята. Всеки един от тях изстреля по един куршум в него. Така заслужиха по хиляда марки на човек. Напуснаха заведението без да бързат. Дори към София се придвижиха спазвайки правилника за движение и в най-добро настроение.

Седмица подир това оздравелият Никодим внезапно се разболя отново. Лекарите се чудеха какво става с него, с изключение на един, който много добре знаеше да брои парите на Поли. Тези, които получи, му бяха напълно достатъчни, за да го изпише в ковчег. Всички разбраха, че Поли не признава приятелство и е готов да убива наред. Страхът от него прерастна в ужас. Моите момчета ме напуснаха вкупом. Идиотите на Женята се покриха. Ние с него останахме в организацията по различни причини. Женята не можеше да преодолее робската си психика, а аз огромните си амбиции.

Момчетата от моята бригада се разбягаха за по-малко от месец. До този момент всеки от тях гледаше на Поли като на закрилник. Заедно бяхме изградили ВИС—2, после направихме СИК и накрая за награда той им даде по един пръстен и сто долара. Въпреки това го обичаха и уважаваха. Уплашиха се, след като започна да избива безмилостно дори приятелите си. Момчетата много обичаха Зорката. Той правеше безброй услуги, без да намеква за пари. Регистрираше крадените коли, осигуряваше дефицитни стоки, грижеше се за всичко около техния бит. Нямаха никакво обяснение за жестокостта на Поли. За неговата прогресираща параноя знаехме единствено аз и Женята.