Георги Стоев - СИК

— Здравата го наплашихте този плъх! Дори да бяхме се уговорили, нямаше да стане толкова добре.

— Горе-долу му казахме истината — осмели се да сглоби две-три думи Женята.

— Абе, каква истина! Митака никога няма да ни прости, обаче е такъв заклет селянин, че иска да се върне в България. А нашата цел е да го държим надалеч.

След това внезапно сви в горичката около семинарията, спря колата и в типично свой стил ни нареди:

— Слизайте! Докато ви нямаше тука стана голяма беля.

— Каква беля? — смръщи чело Женята.

— Някой ти е потрошил с чук дилърите.

— Не може да бъде?

— Не само, че може, ами всички едва мърдат. Женята буквално се стопи пред очите ми. На мен ми нямаше нищо, защото знаех за какво става дума. Поли се разходи нагоре—надолу пред нас с ръце в джобовете, потърка замислено брадичка и чак тогава съобщи последната неприятна вест:

— Един кретен от Радомир ми обяви война, казва се Никодим. Предполагам, че това е негова работа. — После отново тръгна към колата и преди да влезе, рязко се обърна към нас: — Не предполагам, сигурен съм!

Поли имаше един приятел от Радомир Юлиан, когото всички по неизвестни причини наричаха Зорката. Познаваха се още от Германия. Там му беше помагал в убийствата и след това двамата, доколкото се знаеше, са лежали заедно в затвора.

Зорката командваше целия район на Радомир и работеше предимно с катаджиите. За него не беше никакъв проблем да регистрира каквато и да е крадена кола. Пренабиваше номерата съвсем небрежно, защото беше купил полицаите до един. Повечето от големите софийски гангстери именно затова караха коли с пернишки номера.

Зорката приличаше на дружески шарж — малко човече с голяма глава. Обичаше да се застоява вечерно време по кръчмите и да се прави на велик, но без съмнение владееше целия регион.

— Аз съм осигурил автомобилния парк на СИК! — хвалеше се той. — Без мен те са нищо.

— Кажи му на тоя да млъкне, че все ще се намери кой да му отреже динята, дето я има за глава — караше се Маджо на Поли.

Поли обаче защитаваше приятеля си — определено имаше слабост към него.

— Остави го нека си плямпа. И без друго не му плащаме нищо.

Точно по това време организацията реши да контролира централизирано дрогата. Районът на Перник и Радомир се оказа изключително апетитен. Миньорите вземаха добри заплати, а синовете им нямаха никаква работа. Животът на всички протичаше между две квартални кръчми, овъргалян в кал от кюмюр и сажди. Хероинът наистина им беше единственото спасение. Точно тогава обаче от Германия се завърна стар мошеник и върл враг на Поли — Никодим. Навремето Зорката работеше за него. Помагаше му в кражбите на автомобили и го покриваше, когато се наложи. Никодим го смяташе за свой слуга. На практика, той го беше наследил от Поли.

— Почваш да работиш за мен, гъз! — привика го веднага Никодим.

— Ще има да вземаш, мой човек — опъна се Зорката. — Аз отдавна съм човек на СИК и бачкам за тях.

Това си беше самата истина. Ние с Женята имахме вече големи бригади и му гостувахме понякога. Целият район знаеше, че зад него стои стабилен гръб. Освен това хероинът се харчеше добре и Зорката се отчиташе редовно. Никодим обаче не миряса. Отиде директно при Жоро Илиев.

— Има там при мен един миризлив чорап, мой комшия, който в Германия ми беше пълна подлога — оплака се той. — Одупил се е на СИК—аджиите и ми се прави на голямата работа.

— Действай! — даде му карт—бланш Жоро. — Имаш едно рамо от мен.

Никодим не изчака да минат дори два дни. Вече набираше хора около себе си, събра ги и за една нощ натроши всички дилъри на Зорката. Хероинът мина в негови ръце.

Зорката веднага притича при нас. Събрахме се в едно от нашите заведения Женята той и аз, за да решим проблема.

— Давай направо да го трепем тоя — настояваше Зорката. — Няма оправия с него.

Поли обаче научи за нашите намеренията и ни възпря:

— Много ще ни дойдат убийствата. Намерете друг изход.

Лошото беше, че със Зорката се говореше доста трудно. Клетъчния му телефон звънеше постоянно и го търсеха всевъзможни идиоти. В началото разговорите се водеха изключително конспиративно.

— Имаме една дебела гостенка от Щутгарт — съобщаваха му отсреща, когато ставаше дума за Мерцедес S—класа. — Можем ли да я уредим в някой хубав курорт?

— Нямаш проблем — отвръщаше Зорката. Това означаваше в общи линии, че още на другия ден мерцедесът щеше да бъде легализиран в районната полиция. Срещу съответната сума, разбира се.