Георги Стоев - СИК

— Сигурен ли си, че твоите хора не пипат? — изгледа го зверски той.

— Сигурен съм, шефе! — отвърна верноподанически Женята. — Повечето от тях не умеят дори да шофират. — И в типичния си интригантски стил добави: — Колите ги краде Килията.

Килията се славеше като некоронованият кмет на Люлин. Беше лежал осемнадесет години в затвора по различни поводи и обслужваше всички групировки. Загради един ъгъл на новия булевард, където си направи, без да пита никого, две къщи и автосалон. Едната къща превърна във фитнес, а в другата освен семейството му живееха още сърни, елени, дори лъв. Цяла зоологическа градина. В средата на двора по свой вкус изгради басейн с шадраванче и пусна да плуват всякакви рибки. Външния му вид будеше недоумение, но отвътре Килията поддържаше коварен и повратлив характер. Знаеше всичко за всички в най-голямата спалня на София — Люлин. Никой не можеше да се оправя така бързо като него. Когото и да потърсехме той го намираше за пет минути.

— Сигурен ли си? — обърна се Поли към Женята.

— Така предполагам.

— Идете при него, но опипвайте меко. Той е ценен човек.

Килията представляваше ниско четвъртито човече с огромен корем. Никога не се караше с никого и в общи линии си държеше на думата. Напоследък беше развил огромен бизнес. Застрояваше целия Люлин, като си осигуряваше най-хубавите и апетитни места. Не продаде нито един магазин и прибираше огромни наеми отвсякъде. Посрещна ни изключително радушно.

— Поли стана голям началник — извади бутилка уиски той в кафенето до автопарка си. — Няколко пъти идвам да го видя, но не мога да се докопам до него. Добре ви е изпратил.

— Добре, но не идваме за добро — тръгна директно по селски Женята.

— Че какво толкова има?

— Напоследък изчезват много коли застраховани от СИК. Знаем за твоите гаражи из Люлин и за връзките ти с полицията. Дали няма да намерим някоя от тях в бърлогите?

— Дума да не става! — вдигна ръце Килията. Познавах го добре и донякъде ми беше симпатичен.

Навремето Васил направи една голяма глупост — купи авторските права на всички песни, които звучаха по кръчмите и настояваше да му плащат наред. Килията верноподанически забрани във всички люлински кръчми да се пее без пари. По-късно разбира се, тази глупост отмина, но старателността на дебелака не остана незабелязана. Освен това той работеше в яко сътрудничество с Митко Бретона. Онзи печелеше парите си в унгарските казина, а Килията ги превръщаше в жилищни блокове около спирките на метрото в Люлин. За няколко години двамата завъртяха огромни суми. Килията се правеше на шушумига, обаче всъщност имаше по-голяма банкова сметка дори от най-големите босове. На Бретона както обикновено не му дремеше.

— Абе, маце! — тупна Килията по гърба Женята. Той се обръщаше така към всеки. — Дай да се напием и да изкараме по някой лев. Който е дошъл при мен в Люлин, никога не си е тръгвал празен.

— Значи няма наши коли в твоите гаражи? — намръщи се Женята.

Всъщност истинските крадци бяхме аз и той. Само дето Женята не знаеше за мен, а аз знаех за него.

— Гарантирам ти — тупна се в гърдите Килията. — Гледай що блокове са наоколо и всичките са мои. Доя магазинерите като крави. Защо са ми вашите коли?

Килията разбира се, лъжеше. Той наистина си чешеше крастата с измисления си автосалон, но също покрадваше хубавите коли из Люлин и ги продаваше с пренабити номера. Иначе беше човек на живота. Подушваше печено прасенце с лимонче в муцунката от сто километра. Обожаваше трапеза със зимна туршия и ракийка на масата.

— Килията нещо се дърви! — натопи го още с влизането при Поли Женята. Така и не можа да си преодолее курвенския характер.

— Не говори глупости — спрях го аз. — Много си е добър човекът и няма нищо общо с тази работа. — Смятах да продължа защитата, но в точно този момент от Унгария се обади Бретона.

— Какво става, бе, братчето ми? — развика се той. — Откога закачаш съдружниците ми?

— Никого не закачам — опита се да го успокои Поли. — Просто зададохме на Килията няколко въпроса.

— Ела тук да се разберем! Остави приятеля ми на мира!

— ОК — съгласи се Поли.

Затвори телефона и ни изгледа последователно с най-тежкия си поглед. Мълча известно време, после започна да разлиства някакво тефтерче. Накрая смразяващо се вторачи в нас.

— Имам много насрещни влизания с Митко — каза ни той. — Няма да ида до Унгария, защото може и да не се върна. Ще идете вие. Вас той няма за какво да ви убива.