Георги Стоев - СИК

Женята беше особен човек. Приличаше на щангист тежка категория или гюлетласкач. Привличаше моментално погледите с монументалната си осанка и русата си коса и всеки опит да се дегизира завършваше неуспешно. Имаше мек характер и се държеше простодушно.

Много рядко се вясваше по дискотеките или в офиса на фирмата. Предпочиташе да кисне в квартала със старите си приятели. Повечето от тях бяха дребни крадци, които пощипваха по нещо под неговата закрила. В тяхната компания той се чувстваше най-уютно. Пийваха си ракийка, говореха за футбол, споделяха клюки от махалата.

Женята не печелеше кой знае колко пари, ама пестеше всичко. Беше женен за една полу—циганка от Слатина, имаше две дечица и мечтаеше да си направи някой ден къщичка. Всъщност в главата му нямаше нищо друго. Представяше си бъдещото жилище всяка нощ в цветните си сънища. Виждаше го всяка нощ двуетажно, с голяма веранда отпред и детски басейн в двора. Когато колегите около него му се подиграваха, Женята кротко отвръщаше:

— Да си направя къщичката, а пък вие духайте супата.

Живееше скромно в двустайно апартаменче заедно с родителите си, със сестра си, с жена си и двете си деца. Беше научен да уважава старите хора и помагаше на всички в квартала. На пенсионерите допълваше пенсиите, плащаше тока и водата или направо им пазаруваше, макар че беше изключително скръндзлив. Към баща си и майка си се отнасяше с благоговение. Всички се смеехме на един негов случай, преди да се ожени. Беше завел някакво гадже вкъщи, защото не му се даваха пари за хотел. На сутринта баща му влязъл в тоалетната и забелязал мръсотията, която тя е оставила.

— Женя, тати — посъветвал го той. — Друг път когато водиш кучки, накарай ги да се изсерат, изпикаят и изсекнат предварително.

Привързаността му към Поли беше пословична. Като че ли бе завързан със синджир за него. Искаше да се измъкне, а не можеше. От друга страна, ако му се отдадеше случай, нямаше да го направи. Просто не можеше да живее без него. Когато Поли му поръча да създаде килърска организация, Женята направо се ужаси. Чистата му душица изтръпна. Като всеки селянин обаче, той бързо преодоля терзанията си и за една година създаде структура, каквато до този момент никой не познаваше.

Така се започна.

Групата му ръководеше Ганеца. Изглеждаше напълно невинно момче, което всяка неделя играе футбол в двора на френската гимназия, но всъщност беше велик автокрадец и човек, който може да се измъкне от всякаква ситуация. Тичаше бързо както на къси, така и на дълги разстояния, нямаше препядствие, което да не може да преодолее. Стреляше невероятно точно. Под него стояха Данкина и Бесника от Луковит. Двамата си приличаха по едно единствено нещо — бяха гладни и безмилостни. Иначе се различаваха като земята и водата. Данкина се беше оженил още на осемнадесет години, отглеждаше голям син и не се интересуваше изобщо какво престъпление трябва да направи, за да спечели малко пари. Притежаваше изключителна физическа мощ и никакви човешки чувства. Не признаваше авторитети.

Бесника беше най-големият кариерист между тях. Той искаше да влезе в организацията по някакъв начин и да направи кариера. Стремеше се безогледно към по-висок пост. Стреляше също добре и хич не му пукаше, дали срещу него стои полицай или какъвто и да е друг противник. Останалите двама идваха от Червен бряг. Там безработицата съществуваше от сътворението на света. Гамстера току що се беше уволнил и за пет лева можеше да убие всеки срещнат. На всичко отгоре боравеше с оръжието прекрасно.

Баката също стреляше добре. Имаше обаче един минус — беше отявлен наркоман. Компенсираше го с изключителната си наблюдателност и способността си да постъпва подло тогава, когато най-малко очакваш.

На тези хора съдбата отреди да станат мит в подземния свят.

Групата на Женята изобщо не ебаваше големите босове. Хич не се интересуваше от тях. По-важно беше да имат някаква работа, за да си изхранват семействата, или да си пълнят джобовете с пари. Обикновено изпълняваха рутинни поръчки — режеха уши на провинили се дилъри, биеха ВИС-аджии, изпълняваха наказателни операции от всякакъв вид. Отнасяха се към Женята приятелски, защото той им даваше хляб, но изобщо не го смятаха за началник. Към Поли изпитваха по-голям респект, макар да бяха го виждали само няколко пъти.

— Стегни си малко хората! — скара се един ден той на Женята. — Държат се с теб сякаш са ти първи братовчеди.