Даниел Стийл - Паломино

— И това е нещо. Щом като ставаш в четири и половина, сигурно си лягаш в шест вечерта.

— Е, не в шест, но горе-долу там някъде.

— А приятелката ти… Каролайн и всичките онези коне? Те добре ли са? — Говореше като типичен нюйоркчанин и тя се засмя, като си го представи как пафка пурата и гледа в празното пространство, облечен в пижама и халат за баня, а може би и нахлузил нещо, подарено му от децата, като например бейзболна шапка или ръкавица, или пък чорапи на червени и жълти черти.

— Всички тук се чувстват чудесно. Дай ми да поговоря с Мели.

Мелинда не забеляза знаците на Чарли и веднага изстреля новината. Беше бременна. Бебето трябваше да се роди през юли и тя бе разбрала едва тази седмица. За част от секундата последва подозрително мълчание, сетне Сам я заля с възторжени поздравления, а отстрани Чарли затвори очи и изстена.

— Защо й го каза? — изхриптя той на жена си, докато тя се опитваше да продължи разговора със Саманта.

— А защо да не й кажа? И без това ще разбере, когато се върне — също шепнешком отвърна Мелинда, закрила с длан мембраната. Сетне махна ръката си и продължи: — Децата ли? Всичките твърдят, че искат още едно братче, но аз напускам играта, ако и този път не е момиче.

Чарли жестикулираше нетърпеливо, накара я набързо да се сбогува и отново грабна слушалката.

— Защо не си ми казал, Чарли? — Сам се мъчеше да говори безгрижно, ала както винаги при подобна новина, и особено напоследък, в сърцето й се опъна някаква много стара, тъжна и още чувствителна струна. — Боеше се, че няма да го понеса ли? Знаеш ли, аз съм само разведена, а не душевно болна. Има малка разлика.

— И бездруго това не вълнува никого. — В гласа му прозвучаха печални и тревожни нотки.

— Теб те вълнува — тихо отвърна Сам. — И Мели. И мен. Вие сте ми приятели. Тя постъпи правилно, като ми го каза. Не й се карай, след като затвориш телефона.

— Защо да не й се карам? — виновно се усмихна той. — Нали трябва да я вкарвам в правия път?

— Намерил си хубав начин, няма що, Питърсън. Добре, че си един от най-високоплатените художествени директори в бранша. За всичките тези деца ще ти трябват сума пари.

— Да бе — доволно изръмжа Чарли, — голяма работа съм, нали? — Помълча малко и продължи: — Е, рожбо, бъди добра към конете и се обаждай, ако имаш нужда от нас. И, Сам… ние всички мислим за теб, липсваш ни. Знаеш това, нали, бебчо?

Саманта закима, задавена от сълзи. Накрая успя да промърмори.

— Да, знам. И вие ми липсвате. Весела Коледа! — Усмихна се през сълзи, изпрати му целувка и сложи слушалката.

Остана в кухнята още половин час, с чашата изстинало кафе пред себе си, с вперен в масата поглед и сърце на хиляди километри оттук — в Ню Йорк. А когато отново вдигна очи, видя, че навън вече се зазорява, нощта бе избледняла от тъмносиньо на бледосиво. Стана и бавно отиде да изсипе кафето в умивалника. Постоя неподвижно, отлично съзнавайки какво й се иска да направи. С решителна крачка прекоси коридора, облече се тихо, опакова се в два топли пуловера и яке, сложи си каубойската шапка, която Каролайн й бе заела преди няколко дни, и излезе на пръсти от стаята. Премина коридора, измъкна се през входната врата и я затвори тихо след себе си, като хвърли последен поглед назад, за да се увери, че още никой не се е размърдал.

Пътят до конюшните й отне броени минути. Спря на няколко стъпки от преградата. Отвътре не се чуваше никакъв шум и тя си помисли, че едрият, сякаш издялан от блестящ абанос жребец, който изведнъж бе почувствала нужда да язди, още спи. Тихо отвори вратата, влезе и започна да го глади по шията и хълбоците и да му говори нежно като на дете. Черния красавец не спеше, но беше спокоен. Като че я бе чакал, гледаше я изразително иззад острите си черни ресници. Саманта му се усмихна, тихо се измъкна от преградата, отиде да вземе седлото и юздите и се върна да го подготви за езда. Никой не я бе видял да влиза в конюшнята и наоколо все още нямаше жива душа.

След няколко минути го изведе навън, в широкия двор също нямаше никой. Докара го до един пън наблизо и се качи на него. Оттам с лекота се метна на седлото, хвана изкъсо юздите и потегли към вече познатите й хълмове. Знаеше точно къде й се иска да го язди. Преди няколко дни бе забелязала пътека в гората и сега се запъти право натам. Отначало пое към целта си в лек тръс, но след известно време почувства, че големият кон напира да ускори ход, позволи му да премине в галоп и той препусна срещу изгряващото слънце. Чувството бе изключително, притисна още по-силно хълбоците му с колене и жребецът с лекота преодоля редица ниски храсти, сетне и малко поточе. Спомняше си първия път, когато го бе накарала да прескача, но сега беше различно. Тази сутрин тя не излагаше Черния красавец на рискове, нито пък беше ядосана. Само й се искаше да се слее с него, да се превърнат в едно тяло и една душа. На върха на хълма му позволи да забави ход, за да се полюбува на вече издигащото се слънце, и сякаш се пренесе в старинен мит или индианска легенда. Едва тогава чу тропота на копита зад себе си и сепнато се обърна. Но всъщност не се изненада, когато видя Тейт Джордан, който препускаше към нея на красивия пинто с цвят на слонова кост и оникс. Сякаш и той беше част от легендата, сякаш и неговото място бе тук, сякаш и той бе паднал от огнено златистото утринно небе.