Даниел Стийл - Паломино

Саманта му се усмихна мило.

— Държиш ли да я събудя, за да те покани лично?

Той завъртя очи.

— Ни най-малко, но благодаря за загрижеността. Някой друг път.

— Пъзльо.

Застанала на прага, тя приличаше на хлапачка и Тейт отново се разсмя.

На другия ден Саманта се събуди в четири и половина, както бе свикнала през последните десет дни. Наложи си да остане в леглото, преструвайки се пред себе си, че спи, но след като лежа един час със затворени очи и бясно препускащи мисли, накрая стана. Навън бе още тъмно и звездите светеха ярко, ала тя знаеше, че след малко повече от час животът в ранчото ще започне. Коледа или не, добитъкът щеше да се размърда, хората щяха да влязат в конюшните и да се погрижат за конете, макар че никой нямаше да язди из хълмовете.

Боса, Саманта тихо се промъкна в кухнята, включи електрическата кафеварка, която използваше Каролайн, и седна на тъмно да чака кафето, позволявайки на мислите си да се върнат към предишната вечер. Бе споделила с останалите едно прекрасно коледно тържество. Като в голямо семейство, бяха свързани помежду си, държаха един на друг, а децата познаваха всички, които живееха тук. Те се радваха, крещяха и се гонеха около красиво украсената елха. Изведнъж си спомни за децата на Чарли и Мелинда. За пръв път не им бе изпратила коледни подаръци. Дойде й наум какво бе обещала на Чарли и й стана съвестно, но откакто бе тук, не бе виждала магазин. Внезапно се почувства много самотна в пустата кухня и без да иска, мислите й, мигновено и мъчително, полетяха към Джон. Каква ли бе неговата Коледа тази година? Как ли се чувстваше като съпруг на бременна жена? Дали вече бяха обзавели детската стая? Болката, която я прониза, беше почти непоносима и като по рефлекс Сам посегна към телефона. Водена от отчаяното желание да чуе приятел, несъзнателно набра познатия номер и след миг Чарли Питърсън вдигна слушалката. Меденият му глас изгърмя в ухото й с оглушително изпълнение на „Пеещи звънчета“ и тя успя да вмъкне името си едва по средата на втората строфа.

— Кой?… „Поемаме през полята…“

— Млъкни, Чарли! Аз съм, Сам!

— Оо… здрасти, Сам… „… и тичаме по целия път…“

— Чарли! — Между безуспешните опити да го надвика не успяваше да сдържи смеха си. Беше й много забавно, но в същото време самотата отново я връхлетя и тя се почувства ужасно далеч. Изведнъж й се прииска да е сред тях, а не в някакво ранчо на пет хиляди километра. Нямаше друг избор, освен да чака Чарли да си довърши песента.

— Весела Коледа!

— Да разбирам ли, че си приключил с пеенето? Няма ли да изпълниш и „Тиха нощ“?

— Нямах такива намерения, Сам, ала щом толкова настояваш, бих могъл…

— Чарли, моля те! Искам да поговоря с Мелинда и момчетата. Но преди това — тя преглътна мъчително — кажи как вървят нещата в службата. — Бе си наложила да не звъни там. Харви изрично й бе наредил да не го прави и Саманта се бе подчинила. Имаха номера й, в случай че тя им потрябва. Шефът й бе решил, че за нея ще е добре да забрави напълно за тях. И Сам наистина се справяше по-успешно, отколкото бе очаквала. До този момент. — Как вървят моите проекти? Успяхте ли да ми прогоните клиентите, или още не сте?

— До един! — съобщи Чарли, преливащ от гордост, и запали пура. Сетне се намръщи и погледна часовника си. — Защо, по дяволите, си будна по това време? Трябва да е… Какво? Там още няма шест часа! Къде си? — Изведнъж се изплаши, че е зарязала ранчото и се е върнала.

— Още съм тук. Просто се събудих по-рано и не можах да заспя. Всяка сутрин ставам в четири и половина и сега не знам какво да правя със себе си. Имам чувството, че вече е следобед. — Е, не съвсем, но определено беше напълно будна. — Как са децата?

— Много добре. — За момент в гласа му се долови колебание, ала той побърза да продължи. — Надявам се, че те съсипват от езда.

— Абсолютно. Хайде, Чарли, кажи какво става там. — Изведнъж й се прииска да научи всичко: и клюките от службата, и кой какви реклами се кани да отмъкне от друга агенция.

— Нищо особено, рожбо. Ню Йорк не се е променил особено през последните две седмици. Ами ти? — Гласът му прозвуча сериозно и Сам се усмихна. — Щастлива ли си там, Саманта? Добре ли си?

— Чувствам се отлично. — И добави с лека въздишка: — Идването ми тук беше най-доброто решение за мен, колкото и да ми е неприятно да го призная. Предполагам, че съм имала нужда тъкмо от такава радикална промяна. От цяла седмица не съм гледала новините в шест часа.