Даниел Стийл - Паломино

— Какво искаш да кажеш? — Озадачена бе от думите му.

Той я погледна право в очите и рече:

— Имам чувството, че си изгубила нещо, което ти е било много скъпо… някого, по всяка вероятност. За повечето от нас това е единственото, което може да ни разтърси из основи. Вероятно тъкмо сега не проявяваш достатъчна загриженост за себе си. Моментът не е подходящ да яздиш дяволско изчадие като този жребец. Съгласен съм да те видя на всеки друг кон в ранчото, но не и на него. Ала не очаквам да се откажеш само заради мен.

Сам не знаеше какво да каже и когато най-сетне заговори, гласът й звучеше пресипнало.

— Прав си за много неща, Тейт. — За пръв път изричаше името му и от нейните уста то прозвуча странно. Погледна го и продължи по-меко: — Направих грешка, като го яздих… по този начин. Онази сутрин поех доста рискове. — Замълча за момент и добави: — Не ти обещавам, че няма да го правя повече, но ще бъда внимателна. Можеш да ми вярваш. На дневна светлина, на терен, който познавам, и никакви прескачания на каменисти рекички без добра видимост…

— Господи, колко благоразумно! — Тейт я гледаше с усмивка от височината на своя ръст. — Впечатлен съм! — Шегуваше се с нея и тя се засмя.

— И с право! Не можеш да си представиш какви щуротии съм вършила през всичките тези години на седлото.

— Трябва да престанеш с тях, Сам. Не си струват цената, която рискуваш да платиш. — И двамата замълчаха за момент. Всеки от тях знаеше за нещастни случаи, сполетели други хора — тежки падания от кон, приковали ги за цял живот към инвалидната количка. — Никога не съм разбирал смисъла на безумните прескачания, толкова обичани на Изток. За Бога, Сам, така може да се убиеш. Струва ли си?

Очите й се потопиха в неговите.

— Има ли значение?

Той я изгледа дълго и настойчиво.

— Сега може да ти е все едно. Но скоро нещата ще се променят. Дано само не направиш някоя глупост, след която няма връщане назад.

Тя кимна замислено и се усмихна. Тейт бе необикновен и авторитетен мъж, а ето че притежаваше и качества, които първоначално не бе забелязвала. Бе виждала в него само тираничния, но добър помощник-управител, а сега разбираше, че той е човек с много по-сложна натура. Годините, които бе прекарал между ранчерите и наемните работници, трудейки се до пълно изтощение, не бяха отишли напразно. Бе се научил да върши добре онова, с което се занимаваше, както и да познава хората — изкуство не от най-леките.

— Още кафе? — Той отново я погледна с усмивка и тя поклати глава.

— Не, благодаря, Тейт. — Този път името се отрони от устните й по-непринудено. — Трябва да тръгвам. Аз съм в групата по приготвяне на курабиите. А ти?

Той се наведе и пошушна на ухото й, смутен и щастлив:

— Аз съм Дядо Коледа.

— Какво? — смаяно го погледна тя. Не можеше да реши дали се шегува, или говори сериозно.

— Аз съм Дядо Коледа — повтори Тейт само с устни, почти без да издава звук, сетне се приближи още повече и обясни: — Всяка година ме издокарват в специален костюм, а госпожа Каролайн приготвя огромен чувал подаръци за децата. Аз изпълнявам ролята на Дядо Коледа.

— О, Тейт, ти?

— Ами аз съм най-високият тук. Няма нищо чудно. — Опитваше се да представи превъплъщението си като нещо най-обикновено, ала се виждаше, че то му доставя удоволствие. — Заслужава си заради децата. Имаш ли деца?

Тя бавно поклати глава, очите й не издаваха празнотата, която чувстваше.

— А ти? — Моментално бе забравила клюките, които бе чула от Джош.

— Имам син. Сега работи в едно ранчо тук наблизо. Добро момче е.

— Прилича ли на теб?

— Не. Никак. Той е слаб и червенокос като майка си. — Тейт се усмихна замислено, очевидно горд със сина си.

— Ти си голям щастливец — сподавено рече Саманта.

— И аз мисля така — усмихна се той. Сетне гласът му отново стана тих и милващ. — Не се безпокой, малка Паломино, скоро и на теб ще ти провърви. — Докосна я нежно по рамото и се отдалечи.

— Дядо Коледа, Дядо Коледа! Насам, насам…

— Потърпи малко, Сали! Трябва да почакаш, докато стигна до онзи край на залата.

Тейт Джордан с тежката бяла брада и кадифения костюм бавно обикаляше трапезарията и даряваше всяко дете с многоочаквания подарък. Раздаваше кутии с бонбони и други лакомства, милувки по бузите, прегръдки и дори целувки. Никой не го познаваше от тази страна, с изключение на хората от ранчото, които го виждаха да го прави всяка година. Като го гледаше как се кикоти, подскача и вади от огромния чувал все нови и нови изненади, човек наистина можеше да повярва в Дядо Коледа. Ако по-рано същата вечер не бе казал на Саманта, че ще изпълнява тази роля, тя никога не би се досетила, че това е той. Дори гласът му звучеше различно, докато бърбореше и се шегуваше с децата, съветваше ги тази година да слушат майките и бащите си, да не дразнят малките си сестрички, да си учат уроците и никога повече да не изтезават котката. Като че знаеше всичко за всекиго, което, разбира се, не бе особено постижение в едно ранчо. Но когато го докосваха и когато той ги докосваше, дребосъците изпадаха в екстаз, а магията на неговото „хо-хо-хо“ пленяваше дори Саманта. Представлението трая едва ли не часове. За финал Дядо Коледа изяде цяла чиния курабийки, изпи шест чаши мляко и с последно „хо-хо-хо“ изчезна в посока на конюшните, за да го видят отново чак догодина.