Даниел Стийл - Горчива орис

Но Грейс не взе колата. Тя извика такси и го изчака пред къщата заедно с багажа. Икономката видя таксито да потегля, но не бе сигурна кой бе вътре. Мислеше, че Грейс още е в гаража и се приготвя да свърши някои неща, преди да вземе Матю. Всъщност тя се бе обадила на приятелка да го прибере и бе оставила в спалнята им дълго, тъжно писмо за Чарлс, заедно с писмата за децата.

Шофьорът на таксито потегли с висока скорост към летище „Далас“, не спираше да бърбори през цялото време. Бе от Иран и й разказваше колко е щастлив в Съединените щати и че жена му има бебе. Говореше безспирно, но Грейс не си даваше труд да го слуша. Започна да й прилошава, когато видя, че той има снимката и от първа страница на „Трил“ на предната седалка на таксито, поглеждаше през рамо, за да си говори с нея и налетя право на едно друго такси, а две коли зад него го удариха силно. Отне им половин час да се разберат. Пристигна автопатрул, нямаше ранени, затова размениха телефоните, номерата на шофьорските си книжки и имената на застрахованите лица. На Грейс й се стори цяла вечност. Но все едно нямаше какво да направи. Щеше да използва сезонен билет и винаги можеше да хване следващия самолет.

— Добре ли сте? — попита я притеснен шофьорът. Той се страхуваше някой да не се оплаче на шефа му, но тя му обеща да не го прави. — Хей — той посочи „Трил“ и тя усети да я обзема паниката, — приличате на нея! — Той искаше да й направи комплимент, но Грейс не бе доволна. — Хубаво момиче, а? Хубава жена! — Той гледаше възхитено снимката, на която трябваше да е Грейс, но когато тя я погледна, й се стори, че вижда там друга жена. — Женена е за конгресмен — продължи шофьорът. — Щастливец! — Дали хората гледаха по този начин на това, запита се тя. Щастливец? Много лошо, че Чарлс не мислеше така, но кой можеше да го обвинява?

Остави я на летището и тя усети лека болка във врата вследствие удара с колата, чувстваше се малко вдървена, но не беше нищо особено. Не искаше да му причинява безпокойство. Успя да хване полета. Едва когато се приземиха в Ню Йорк, тя видя, че кърви. Не беше толкова лошо. Ако успееше да се добере до хотела и да си почине, щеше да се оправи. Беше й се случвало по време на бременността с Андрю и с Матю, лекарят й препоръча почивка и кървенето винаги спираше бързо.

Даде на шофьора адреса на хотел „Карлайл“ на Седемдесет и шеста улица и Медисън авеню в източната част. Беше направила резервация от самолета. Беше само на пет пресечки от бившето й работно място и тя го харесваше. Беше отсядала веднъж там с Чарлс и имаше хубави спомени. Всъщност всички спомени с него бяха хубави. До юни животът им бе идиличен.

Регистрира се на рецепцията. Очакваха я, записа се под името Грейс Адамс. Дадоха й малка стая с тапети за рози, а пиколото донесе куфарите й. Тя му даде бакшиш и той си тръгна, но никой не обърна внимание колко много прилича на порно кралицата от таблоидите.

Когато се излегна, замисли се дали Чарлс се е прибрал и е намерил писмото й. Беше сигурна, че не трябва да му звъни. По-добре да остави нещата така, ако се обадеше и говореше с всички тях, особено с Чарлс или Мат, нямаше да издържи.

Лежеше изтощена на леглото и мислеше за тях, чувстваше се изчерпана и буквално износена, а вратът още я болеше, усещаше непрекъсната спазматична болка ниско в корема и в гърба. Знаеше, че не бива да се притеснява. Нямаше сила да отиде до банята. Продължаваше да лежи, бе отпаднала, бе много тъжна, стаята бавно се завъртя и накрая тя потъна в пълен мрак.

Събуди се към четири сутринта и този път спазмите бяха много силни и болезнени. Тя се преобърна и изпъшка от болка. Едва издържаше. Дълго време лежа свита на кълбо, а после погледна леглото под себе си. Беше прогизнало от кръв, а също и панталона й. Разбираше, че веднага трябва да предприеме нещо, преди отново да е припаднала. Ала като се опита да стане я сряза остра болка и тя изгуби съзнание. Грабна чантата си и припълзя до вратата, сложи шлифера си и здраво го омота около себе си. Клатушкайки се тръгна по коридора и извика асансьора. Слизаше надолу превита одве, но пиколата от асансьора не я попитаха нищо.

Знаеше, че болницата е съвсем наблизо и трябваше да побърза да стигне там. Видя, че пиколата я оглеждат, както и администраторът на рецепцията, после излезе навън на свежия септемврийски въздух и се почувства по-добре.

— Такси, госпожо? — попита я портиерът, ала тя поклати глава и се опита да се изправи, но не можа. Пронизваща болка спря дъха й и изведнъж спазъм с невероятна сила подгъна коленете й, портиерът се протегна и я подхвана. — Добре ли сте?