Даниел Стийл - Домът на надеждата

Тази вечер Лиз приготви спагети и салата за тях тримата, а за десерт им предложи сладоледова мелба, в приготвянето, на която Джейми взе дейно участие. Той лично сложи ядките, битата сметана и черешките във всяка чашка.

— Също като в ресторант — горд със себе си обяви Джейми и им сервира десерта.

— Вие двамата с мама започнахте ли вече да тренирате за игрите? — с интерес попита Питър, докато унищожаваше мелбата.

— Утре започваме — отвърна майка му.

— В кои дисциплини ще се състезаваш тази година?

Питър вече разговаряше с Джейми не толкова като по-голям брат, а по-скоро като баща. Успял бе да се стегне достатъчно през изминалите месеци и дори бе завършил учебната година с доста приличен успех, независимо от всичко, което ги бе сполетяло. През есента щеше да постъпи в последния гимназиален клас. Лиз бе запланувала една съвместна обиколка на колежите през септември. Най-вече онези по Западното крайбрежие. Макар преди смъртта на баща си Питър да бе изявявал желание да учи в Принстън, Йейл или Харвард, сега предпочиташе да остане близо до дома. Интересът му вече бе насочен към университетите на Ел Ей, Бъркли и Станфорд.

— Мисля да се състезавам на дълъг скок, сто метра гладко бягане… и надбягване с чували — с гордост обяви Джейми. — Мислех да участвам и в хвърлянето на яйца, но мама ми каза, че вече съм твърде голям за това.

— Звучи ми добре. Обзалагам се, че и тази година ще спечелиш някоя почетна лента — с топла усмивка рече Питър, докато Лиз наблюдаваше синовете си с върховно удовлетворение.

И двамата бяха добри момчета и тя се радваше, че са си у дома при нея. Компанията им й доставяше огромно удоволствие и радост и сега, когато момичетата отсъстваха, Лиз можеше да съсредоточи цялото си внимание върху тях.

— Мама смята, че този път ще спечеля първа награда — каза Джейми, макар да не изглеждаше много убеден в това. Той все още не беше сигурен в способностите на майка си като треньор. Беше свикнал да тренира единствено с баща си.

— Обзалагам се, че ще стане точно така — кимна Питър, взе си допълнително сладолед, като сипа и на малкото си братче.

— Нямам нищо против и последното място — спокойно отбеляза Джейми. — Важното е да спечеля някоя лента.

— Много ти благодаря за доверието, което ми гласуваш като треньор — с усмивка възкликна Лиз и се зае да почисти масата. След това предупреди Джейми, че е време за лягане. На следващата заран и той щеше да замине за дневния си лагер.

А на следващия ден, докато го караше към лагера, Лиз с гордост изгледа малкия си син и се наведе към него, за да го целуне.

— Обичам те, детенце! Забавлявай се добре. Аз ще се прибера от работа в шест и веднага ще започнем тренировките за състезанията.

Той кимна в отговор, слезе от колата и й прати въздушна целувка, а Лиз потегли към кантората.

Денят беше топъл и слънчев, макар че над моста в Сан Франциско тегнеше гъста мъгла, което означаваше, че в града е доста хладно. Приятният слънчев ден кой знае защо изведнъж извика в мислите й образа на Джак и сърцето й се сви от остра болка. Все още й се случваше да изпитва непоносима мъка, когато се замисли за него, когато види нещо, което и двамата са обичали, или пък се сети за нещата, които правеха заедно. Когато стигна в офиса, вече се чувстваше значително по-добре. Но каквото и да правеше, колкото и заета да беше с делата на клиентите си, Лиз все още болезнено усещаше отсъствието му.

— Някакви съобщения? — попита тя Джийн още с влизането си и секретарката й подаде няколко малки листчета.

Две от съобщенията бяха от нови клиенти, с които се бе срещнала едва миналата седмица, две бяха от колеги адвокати, на които бе прехвърлила част от случаите си, още две имаше от хора, които й бяха абсолютно непознати, а последното беше от майка й.

Тя се зае най-напред със служебните обаждания, а след това позвъни и на майка си.

— Момичетата заминаха ли вече на лагер?

— Да. Вчера ги закарах. Джейми започна дневния си лагер днес сутринта, а Питър работи.

— Ами ти, Лиз? Какво правиш, за да можеш да продължиш с живота си?

— Това е животът ми, мамо. Грижа се за децата си и работя. — Какво друго очакваше майка й?

— Това не е достатъчно за жена на твоята възраст. Ти си само на четиридесет и една години. Все още си млада, но не достатъчно, че да си позволиш да пилееш времето си напразно. Вече би трябвало да започнеш да се срещаш с мъже.

О, за Бога! Това бе последното нещо, което би направила. Лиз продължаваше да носи сватбената си халка и рязко отклоняваше всякакви предложения в тази насока, направени й от познати и приятели. И през ум не й минаваше да излезе с друг мъж. Дълбоко в сърцето си все още се чувстваше женена за Джак и вярваше, че ще бъде негова съпруга до края на дните си.