Даниел Стийл: Изгубените надежди

— Мама каза, че е време да се прибираш. Ще обядваме — рече Робер, побутвайки я пред себе си като младо жребче. Не искаше да признае, но истината бе, че сестричката му много щеше да му липсва, когато отидеше да учи и живее в Париж. Откакто беше проходила, тя бе негова неизменна сянка. Следваше го навсякъде.

— Не съм гладна — отвърна Мари Анж, като направи муцунка.

— Разбира се, че не си. След като си яла цял ден плодове, направо се чудя как не те боли корем от тях.

— Софи казва, че за мен е полезно да ям плодове.

— А също така и да обядваш. Хайде, татко ще се върне след няколко минути. Трябва да се прибереш, да си измиеш лицето и да се обуеш. — Брат й я хвана за ръка и тя тръгна с него към къщата.

Когато майка й я видя, от устните й се изтръгна истински стон.

— Господи, Мари Анж — рече на френски тя. Само Джон говореше на дъщеря си на английски и тя го знаеше учудващо добре, макар да имаше лек акцент. — Погледни се на какво приличаш! Тази сутрин ти сложих нова рокля. Цялата е на парцали! — Франсоаз завъртя очи, но не изглеждаше ядосана или сърдита. Всъщност обикновено се забавляваше от лудориите на дъщеря си.

— Но, мамо, не е вярно! Само престилката ми е скъсана. Роклята си е съвсем здрава — отвърна Мари Анж и глезено се нацупи.

— Да благодарим на Бога и за това. Сега върви и измий лицето и ръцете си, а също така обуй някакви обувки. Софи ще ти помогне.

Старата жена с избеляла черна рокля и чиста престилка последва Мари Анж и двете се качиха в нейната стая на втория етаж на замъка.

На Софи не й беше лесно да се качва по стълбите, но тя бе готова да отиде на края на света заради своето бебе. Беше се грижила за Робер от деня, в който се роди, и бе извън себе си от радост, когато седем години по-късно на света се появи и сестричката му. Софи обичаше цялото семейство Хоукинс, сякаш бяха нейни собствени деца. Имаше своя дъщеря, но тя живееше в Нормандия и двете рядко се виждаха. Софи никога и пред никого не бе признала, но всъщност беше много по-привързана към семейство Хоукинс и техните деца. И тя като Мари Анж беше много натъжена от факта, че Робер трябва да замине, за да учи в Париж. Но знаеше, че това е необходимо за него и за бъдещето му, и се утешаваше, че щеше да го вижда, когато се прибира вкъщи през ваканциите или за празниците.

Джон беше споменал мимоходом, че му се иска да изпрати сина си в Америка, за да учи там една година, но Франсоаз не даде и дума да се издума по този въпрос. А и самият Робер заяви, че не иска да ходи толкова надалеч. Семейството им бе задружно и сплотено, пък и той имаше многобройни приятели в околностите. Дори Париж беше твърде далеч според него, а и той, също като майка си и сестра си, обичаше повече Франция, от която и да е друга страна.

Когато Мари Анж слезе долу, Джон вече седеше край кухненската маса. Франсоаз му бе сипала чаша вино, както и една по-малка на Робер. Те пиеха вино при всяко ядене, а понякога даваха и на Мари Анж няколко капки, разредени в чаша вода. Джон много лесно и бързо се бе адаптирал към френските навици. Фирмата му във Франция действаше от години, но той продължаваше да говори на децата си на английски, за да научат езика. Робер знаеше много повече от сестра си и говореше съвсем свободно.

Разговорът бе непринуден и приятен както винаги. Джон и Робер говореха за работа, докато Франсоаз коментираше местните новини и клюки и следеше Мари Анж да не троши хляба, докато яде. Въпреки че детето растеше едва ли не на полето, възпитанието му бе добро и то имаше отлични маниери, особено когато решеше да ги използва.

— А ти, малка моя, я кажи какво свърши днес? — попита я баща й, като нави една от къдриците й около пръста си, докато Франсоаз му поднасяше чаша силно черно кафе.

— Обра градините ти, татко — отвърна вместо сестра си Робер със смях, и Мари Анж го изгледа възмутено.

— Робер твърди, че ако ям много праскови, ще ме заболи коремът, но не е познал — рече гордо тя.

— Следобед смятам да отида до фермата — оповести малко по-късно като малка кралица, която има намерение да направи посещение и уведомява своите подчинени.

Момичето досега не бе срещало човек, който да не го обича или харесва, нито някой, който да не е очарован от нея. Тя наистина беше едно слънчево дете и Робер много я обичаше. Тъй като разликата им бе седем години, помежду им така и не възникна детската ревност.

— Ти скоро ще трябва да се връщаш отново на училище — напомни баща й. — Ваканцията е към края си. — Но тези думи натъжиха Мари Анж. Те й припомняха, че Робер ще замине, а моментът на раздялата щеше да е труден и за двамата, макар че младежът все пак очакваше с нетърпение приключението да живее сам в Париж.