Даниел Стийл: Изгубените надежди

Тогава Джон заминал за столичния град и използвал всички възможни начини, за да я открие полицията, Червения кръст, регистрите в Сорбоната, както и в много други училища. Търсел неуморно, с надеждата да намери някаква следа. Но без резултат. И така до деня, в който трябвало да отпътува обратно в Америка.

Джон седял в едно малко кафене на левия бряг на Сена, когато изведнъж видял Франсоаз. Тя вървяла бавно под дъжда с наведена глава. В първия момент си помислил, че сигурно е някое момиче, което прилича на любимата му, но все пак скочил и се затичал след нея. Чувствал се глупаво, но си казал, че трябва да опита за последен път. И станало чудо. Тя вдигнала очи и го погледнала, избухнала в сълзи и се хвърлила в прегръдките му.

Прекарали нощта при нейните братовчеди, а на другата сутрин Джон заминал за Америка. Писали си около една година, докато накрая той дошъл отново в Париж, този път, за да остане завинаги. Франсоаз била на деветнадесет, а той на двадесет и три години. Оженили се две седмици след неговото пристигане. През следващите деветнадесет години двамата не се разделили нито за миг. След раждането на Робер напуснали Париж, но останали във Франция, тъй като Джон решил, че тук се чувства повече у дома, отколкото в Айова. И това е самата истина, приключваха с усмивка Франсоаз и Джон, когато разказваха тази история. Мари Анж бе я чувала хиляди пъти, а и всички ахкаха колко романтично и красиво било всичко, като в приказките.

Мари Анж никога не бе виждала роднините на баща си. Родителите му бяха починали много преди нейното раждане, както и двамата му братя. След това бе умряла едната му сестра, а другата бе загинала в катастрофа, когато Мари Анж била още бебе. Единствената останала жива роднина бе една негова леля от бащина страна, но Мари Анж знаеше от разказите на баща си, че тя не го обича много. Никой от близките му не бе посещавал Франция, а баща й често повтаряше, че го мислели за луд, когато решил да остане в Париж с майка й. Братовчедите на Франсоаз също бяха загинали в катастрофа, когато малката Мари Анж бе на три годинки. Майка й нямаше братя и сестри, а родителите й отдавна бяха напуснали този свят.

Единственото семейство на Мари Анж 1 1 Ange (фр.) — ангел. — Б.пр. бяха брат й Робер и родителите й, както и онази далечна пралеля от щата Айова, която баща й не обичаше. Веднъж той дори бе казал, че лелята има лош характер и „птичи мозък“, макар че момиченцето не успя да разбере напълно какво означава това. Баща й дори не си кореспондираше с нея. Но Мари Анж не чувстваше липса на близки хора. Животът й беше пълен, а всички, които я познаваха, се отнасяха с нея като с принцеса. Тя бе обожавана и дори името й подсказваше, че носи в себе си нещо ангелско.

Всички гледаха на нея като на малък ангел, а брат й Робер често обичаше да я закача на тази тема.

Сега Робер щеше да замине да учи и тя беше много тъжна, но Франсоаз й обеща, че ще я води в Париж, за да го вижда. Джон често пътуваше по работа там и двамата с жена му обичаха да прекарват една-две нощи в големия град. В такива случаи обикновено оставяха Мари Анж на Софи, възрастната икономка, която живееше със семейството откакто се бе родил Робер. Тя бе пристигнала в Шато де Мармутон заедно с тях и обитаваше малка къщичка близо до замъка. Мари Анж обичаше да ходи при нея, да пие чай и да яде от сладкишите, които Софи печеше.

Животът на момичето беше прекрасен във всяко отношение. На такова детство мнозина можеха само да завиждат и да мечтаят за нещо подобно. Свободна, обичана и осигурена, тя прекарваше дните си безгрижно в красивия стар замък като истинска малка принцеса. А когато майка й я обличаше с красиви рокли и я водеше в Париж, тогава и изглеждаше като принцеса. Или поне баща й твърдеше така. Но пък когато тичаше боса по поляните, а роклите й бяха скъсани от катеренето по дърветата, той казваше, че прилича повече на бедно сираче.

— Е, скъпа моя, каква беля стори днес? — попита я брат й, когато я намери под дървото, за да я извика за обяд. Софи беше твърде стара, за да тича подир нея и да я гони, така че пращаше Робер. Той знаеше всички любими тайни места и скривалища на сестричката си.

— Никаква — усмихнато му отговори Мари Анж, но по лицето й имаше размазан сок от праскова, а джобовете й бяха пълни с плодове.

Брат й беше висок и рус като баща им. Тя също имаше руси къдрици, сини очи и лице на малък ангел. Единствено Франсоаз беше с тъмна коса и големи кадифени очи, а баща й често подхвърляше, че би искал да имат още едно дете, което да прилича на нея. Но това беше само шега, смяташе Мари Анж.