Стендал - Червено и черно

„Това не е господин дьо Ренал — помисли си той, — той стреля много лошо.“ Кучетата тичаха мълчаливо наспоред него, един втори изстрел строши очевидно крака на едното куче, то заквича жално. Жулиен скочи от стената на една тераса, измина петдесетина крачки под нейното прикритие и хукна пак в друга посока. Той чу гласове, които се зовяха, и видя ясно как слугата, неговият враг, гръмна с пушката си; един чифликчия-наемател също тъй започна да гърми напосоки от другата страна на градината, но Жулиен вече стигна брега на Ду и почна да се облича.

След час той беше на една левга далеч от Вериер по пътя за Женева. „Ако те имат някакви подозрения — помисли Жулиен, — ще ме дирят по пътя за Париж.“

— Господинът чака сигурно пощенската кола за Париж? — запита го стопанинът на странноприемницата, където се отби да закуси.

— Днес ли ще замине или утре — все едно — каза Жулиен.

Додето той се мъчеше да си придаде равнодушен вид, пристигна пощенската кола. В нея имаше две свободни места.

— Какво е това? Ти ли си, клети ми Фалкоз? — обърна се пътникът, който идеше от Женева, към оня, който се качваше в колата едновременно с Жулиен.

— Аз мислех, че си се настанил около Лион — каза Фалкоз, — в някоя райска долина край бреговете на Рона?

— Хубаво съм се настанил! Аз бягам оттам.

— Как? Ти ли бягаш, Сен-Жиро! С тази благообразна външност да не би да си извършил някакво престъпление? — каза Фалкоз през смях.

— Та това, ей богу, щеше да е по-добре. Аз, както знаеш, бягам от отвратителния живот, който водят в провинцията. Аз обичах прохладата на горите и полския покой; ти неведнъж си ме обвинявал в романтичност. Никога през живота си не съм искал и да чуя за политика, а ето, политиката ме куди.

— Но от коя партия си ти?

— От никоя, и тъкмо това ме погубва. Ето ти цялата моя политика… аз обичам музиката, живописта; добрата книга е събитие за мене; скоро ще навърша четиридесет и четири години. Колко ми остава да живея? Петнадесет, двадесет, най-много тридесет години. Туйто! Аз предполагам, че след тридесет години министрите ще бъдат малко по-ловки, но също тъй почтени хора, както днешните. Историята на Англия ми показва като огледало нашето бъдеще. Винаги ще се намери някой крал, който ще поиска да разшири правата си; винаги стремежът за депутатско кресло, славата и стотината хиляди франка, спечелени от Мирабо, няма да дават сън на провинциалните богаташи; това за тях ще се нарича либерализъм и обич към народа. Винаги желанието да станат перове или камерюнкери ще пришпорва ултрароялистите. Всеки ще иска да държи кормилото на държавния кораб, защото за това се плаща добре. И мигар там никога няма да се намери скромно местенце за обикновения пътник?

— Разправяй, разправяй какво е станало. Това трябва да е много забавно, като се има пред вид твоят спокоен характер. Да не са те пропъдили от твоята провинция последните избори?

— Нещастията ми започнаха по-отдавна. Преди четири години бях на четиридесет години и имах петстотин хиляди франка. Днес имам четири години повече и навярно петдесет хиляди франка по-малко, които, изглежда, ще загубя при продажбата на моя замък Монфльори край Рона с великолепно местоположение.

В Париж ми опротивя тази непрестанна комедия, която ни задължава да играем тъй наречената от вас цивилизация на XIX век. Аз жадувам за добродушие и простота. И ето, купувам си земя в планините, близо до Рона, по-хубава няма да намериш под небето.

Селският свещеник и съседните боляри е обикалят цели шест месеца; аз ги каня на обеди. „Напуснах Париж — казвам им аз, — за да не говоря, нито да слушам през живота си за политика. Както виждате, не съм се абонирал нито за един вестник. Колкото по-малко писма ми носи раздавачът, толкова по-доволен съм.“

Но свещеникът имаше други сметки; скоро започват да ме обсаждат хиляди нескромни искания, придирки и т.н. Канех се да давам по двеста-триста франка годишно на бедните, поискват ми ги за някакви си богоугодни дружества: „Свети Йосиф“, „Света Богородица“ и т.н.; отказвам, тогава върху мене се посипват какви не хули. Аз, глупакът, се обиждам. Не мога вече да излизам сутрин от дома си и да скитам, любувайки се на красотата на нашите планини, без някоя неприятност да не наруши бляновете ми и по най-отвратителен начин да ми напомни за хората и тяхната злоба. Ето например при литиите за плодородие, дето ми харесва пеенето (навярно ще е някакъв гръцки напев), не благославят вече нивите ми, защото тези ниви, казва нашият поп, били на безбожник. Умира кравата на една стара черковница-селянка, старицата казва, че това било, защото пасла край езерото, което принадлежи на мене, нечестивеца, парижкия философ, и след седмица аз намирам всичките си риби с корема нагоре, изтровени с вар. Всевъзможни такива грижи се трупат на главата ми отвсякъде. Мировият съдия, почтен човек, който обаче се страхува за мястото си, изкарва винаги мен крив. Покоят на полята се превръща за мене в ад. Веднъж видели, че съм отвергнат от попа, глава на конгрегацията в селото, и че не ме подкрепя капитанът в оставка, глава на тамошните либерали, срещу мен се опълчват всички, дори зидарят, когото издържах от една година, дори ковачът, който искаше да ме обере безнаказано, когато ми поправяше плуговете.