Стендал - Червено и черно

Госпожа дьо Ренал влезе смело при Жулиен; тази нейна среща го накара да потрепери.

— Ти се страхуваш — каза му тя, — а аз не искам и да знам за всички опасности на света, не ми трепва окото. Аз се боя само от едно нещо; от мига, когато ще остана сама, след като си заминеш. — И тя избяга навън.

„Ах — каза си Жулиен възхитен, — единствено угризенията на съвестта плашат тази възвишена душа!“

Най-сетне се свечери. Господин дьо Ренал отиде в Казиното.

Жена му заяви, че я боли ужасно глава, прибра се в стаята си, побърза да отпрати Елиза, но веднага скочи пак, за да отвори на Жулиен.

Излезе, че той наистина умираше от глад. Госпожа дьо Ренал отиде в кухнята да търси хляб. Жулиен чу силен вик. Госпожа дьо Ренал се върна и му разказа, че когато влязла в кухнята без свещ, доближила се до бюфета, където прибирали хляба, и простряла длан, тя напипала една женска ръка. Била Елиза, тя надала вика, който беше чул Жулиен.

— Какво правеше тя там?

— Крала е сладкиши или пък ни е следяла — отвърна госпожа дьо Ренал съвсем равнодушно. — Но за щастие аз намерих една баница и един голям самун.

— А какво е това там — каза Жулиен, като посочи джобовете на престилката й.

Госпожа дьо Ренал беше забравила, че още на обяд ги беше натъпкала с хляб.

Жулиен я стисна в прегръдките си с пламенна страст; никога тя не беше му се струвала тъй хубава. „Дори в Париж — мина смътно през ума му — не ще срещна по-силен характер.“ Тя беше несръчна като жена, несвикнала с подобен род хитрости, и в същото време имаше истинското мъжество на човек, когото могат да уплашат само опасности от друго естество и в по-друг смисъл страшни.

Додето Жулиен вечеряше с голям апетит и неговата любима се шегуваше с простотата на вечерята му, защото се страхуваше да говори сериозно, някой изведнъж разтърси със сила вратата на стаята. Беше господин дьо Ренал.

— Защо си се заключила — викаше й той.

Жулиен едва успя да се мушне под канапето.

— Как? Вие сте съвсем облечена — каза господин дьо Ренал влязъл. — Вечеряте и сте заключили вратата.

В обикновени дни този въпрос, зададен с цялата съпружеска сухост, би объркал госпожа дьо Ренал, но сега тя знаеше, че достатъчно е мъжът й да се понаведе, за да съгледа Жулиен; защото господин дьо Ренал се тръшна на стола, на който преди една минута Жулиен седеше точно срещу канапето.

Главоболието послужи за оправдание на всичко. Додето на свой ред мъжът й разправяше надълго и нашироко как спечелил една партия на билярд в Казиното, „една партия за деветнадесет франка, ей богу!“ — добави той, тя зърна на един стол, на три крачки пред тях, шапката на Жулиен. Нейното хладнокръвие се удвои, тя почна да се съблича и в един сгоден миг, минала бързо зад мъжа си, хвърли роклята върху стола с шапката.

Господин дьо Ренал си отиде най-сетне. Тя помоли Жулиен да й разкаже още веднъж за живота си в семинарията.

— Вчера не те слушах; докато приказваше, мислех само как да събера кураж, за да те пропъдя.

Тя съвсем забрави за предпазливостта. Те говореха много високо; и беше навярно към два часа след полунощ, когато един силен удар на вратата прекъсна разговора им. Беше пак господин дьо Ренал.

— Отворете ми веднага, влезли са крадци в къщата! — каза той. — Сен-Жан е намерил стълбата им тази заран.

— Ето края на всичко — извика госпожа дьо Ренал и се хвърли в прегръдките на Жулиен. — Той ей сега ще ни убие и двамата, не вярва в крадци; аз ще умра в прегръдките ти, по-щастлива в смъртта си, отколкото съм била някога през живота си. — Тя не отговаряше на мъжа си, който се сърдеше, и страстно целуваше Жулиен.

— Спаси майката на Станислав! — каза й той с повелителен поглед. — Аз ще скоча в двора през прозореца на тоалетната и ще избягам в градината; кучетата ме познаха. Свий дрехите ми на вързоп и ги хвърли в градината, щом стане възможно това. Дотогава остави да издънят вратата. Главно — никакви признания, аз ти забранявам това, по-добре е той да подозира, отколкото да знае сигурно.

— Ще се убиеш, ако скочиш! — беше единственият й отговор и единствената и тревога.

Тя се приближи с него до прозореца на тоалетната; после се зае да скрие дрехите му. И чак тогава отвори на мъжа си, който кипеше от гняв.

Той огледа стаята, огледа тоалетната и без да продума дума, изчезна. Тя хвърли дрехите на Жулиен, той ги хвана и се затече бързо към долния край на градината, откъм Ду.

Както тичаше, чу изсвирването на един куршум и тозчас след това пушечен гърмеж.