Стендал - Червено и черно

Той плака дълго в тишината. Взе ръката й, тя поиска да я отдръпне и все пак след няколко почти конвулсивни движения тя му я остави. В стаята беше съвсем тъмно; двамата бяха седнали един до друг върху леглото на госпожа дьо Ренал.

„Каква разлика спрямо онова, което беше преди четиринадесет месеца! — помисли Жулиен; и сълзите му бликнаха още по-силно. — Значи, раздялата руши наистина всички чувства на човека!“

— Благоволете да ми кажете какво се е случило с вас — потиснат от нейното мълчание, промълви най-сетне Жулиен с прекъснат от ридания глас.

— Разбира се — отговори госпожа дьо Ренал троснато и в гласа й Жулиен почувствува нещо сухо и укорно, — моите безпътства бяха известни в града, когато вие заминахте. Вие толкова непредпазливо се бяхте държали! След известно време — аз бях тъй отчаяна тогава — почтеният господин Шелан дойда да ме види. Той дълго време напразно се мъчи да изтръгне признание от мен. Един ден намисли да ме заведе в онази черква в Дижон, където съм се причестила за първи път. Там той се осмели да заговори пръв… — Сълзи прекъснаха госпожа дьо Ренал. — Какъв срам преживях в тази минута! Признах всичко. Този добър човек се съжали и не се нахвърли върху мен с негодувание: той скърбеше заедно с мене. По това време аз ви пишех всеки ден писма, които не смеех да ви пращам; криех ги грижливо н когато бях много нещастна, затварях се в стаята и препрочитах тези писма.

Най-сетне господин Шелан ме склони да му ги дам… Някои, написани малко по-предпазливо, ви бяха изпратени; вие не ми отговорихте нищо.

— Никога, заклевам ти се, не съм получил нито едно писмо от тебе в семинарията.

— Велики боже, че кой ли ще ги е заловил?

— Представи си моята мъка: преди да те видя в катедралата, аз не знаех дали си още жива, или не.

— Бог се смили над мен и ми даде да разбера колко съм съгрешила пред него, пред децата си, пред мъжа си — подзе госпожа дьо Ренал. — Моят мъж никога не ме е обичал, както си въобразявах аз тогава, когато вие ме обичахте…

Жулиен се хвърли в прегръдките й, наистина вън от себе си, без какъвто и да е умисъл. Но госпожа дьо Ренал го оттласна и продължи доста твърдо:

— Моят уважаем приятел господин Шелан ми даде да разбера, че щом съм се омъжила за господин дьо Ренал, аз съм му отдала всичките си чувства, дори и онези, за които не съм подозирала и които никога не съм изпитвала преди злополучната ни връзка… След великата жертва, когато се разделих с писмата си, които ми бяха тъй скъпи, животът ми затече ако не щастливо, поне доста спокойно. Не го смущавайте; бъдете ми приятел… най-добрият от приятелите ми. — Жулиен покри ръцете й с целувки; тя усети, че той все още плаче. — Не плачете, вие ме карате да страдам толкова много… Разкажете ми сега вие какво сте правили. — Жулиен не можеше да говори. — Искам да зная какъв е бил вашият живот в семинарията — повтори тя, — а после вие ще си идете.

Без да мисли за това, което говореше, Жулиен почна да разправя за безбройните сплетни и завист, които е срещнал отначало, после за своя по-спокоен живот, когато бил назначен за репетитор.

— И ето тогава — добави той, — след дълго мълчание, което несъмнено трябваше да ми даде да разбера това, що виждам твърде ясно днес: че не ме обичате вече и че съм ви станал безразличен… — госпожа дьо Ренал стисна ръцете му — и ето тогава вие ми изпратихте сумата от петстотин франка.

— Никога не съм ви пращала пари! — каза госпожа дьо Ренал.

— Това беше писмо с парижки щемпел, подписано от Пол Сорел, за да отвлече от всякакви подозрения.

Те почнаха да спорят върху това — кой е могъл да изпрати това писмо. Душевното им състояние се промени. Незабелязано за себе си госпожа дьо Ренал и Жулиен минаха от приповдигнатия тон към тона на нежното приятелство. Те не се виждаха — толкова мракът беше дълбок, но звукът на гласа казваше всичко. Жулиен обви ръка около кръста на любимата си; този жест криеше много опасности. Тя се опита да отстрани ръката на Жулиен, който доста ловко привлече вниманието й в тази минута върху едно любопитно обстоятелство в своя разказ. За ръката му като че забравиха и тя остана там, където си беше.

След множество догадки върху произхода на писмото с петстотинте франка Жулиен подзе отново своя разказ; той можа да се поовладее малко, докато говореше за семинарския си живот, който в сравнение с това, що преживяваше в тази минута, го интересуваше съвсем малко. Цялото му внимание се съсредоточи върху това — как ще свърши срещата му. „Вие сега ще си отидете“ — казваше му от време на време повелителният глас.