Стендал - Червено и черно

Той слезе, опря стълбата срещу един от капаните, покачи се пак и като пъхна ръка през сърцевидния отвор, успя тоя път да напипа доста бързо железния тел, вързан за куката, с която се затваряше капакът. Дръпна железния тел и с неизразима радост усети, че капакът, незадържан от нищо, отстъпва под неговия натиск. „Трябва да го отворя малко по малко и да се помъча тя веднага да познае гласа ми.“ Той притвори капака, колкото да провре глава, и промълви няколко пъти тихичко:

— Свой!

Вслушан, той се увери, че нищо не нарушава дълбоката тишина на стаята. Но решително никаква нощна лампа, макар и с наполовина снишен фитил, нямаше на камината; това беше лош знак.

„Пази се да не те застрелят!“ Той поразмисли малко; после се реши да почука с пръст по капака: никой не се обади; почука по-силно.

„Дори и да счупя прозореца, ще трябва да доведа работата докрай.“ Той заудря доста силно и тогава сред непрогледната тъмнина му се стори, че една бяла сянка прекосява стаята. Най-сетне нямаше вече съмнение: той видя как сянката като че се приближава към него необикновено бавно. Изведнъж видя една буза, която се долепи до стъклото пред окото му.

Той потрепера и се поотдръпна. Но нощта беше толкова тъмна, че дори на това разстояние той не можа да разпознае дали това е госпожа дьо Ренал. Страхуваше се да не би тя в първия миг да извика от страх; чуваше как кучетата сноват и ръмжат изтихо долу около стълбата.

— Аз съм — повтори той доста високо, — свой.

Никакъв отговор; бялото привидение изчезна.

— Моля ви се, отворете ми, трябва да поговоря с вас, аз съм много нещастен.

И почна да чука така силно, че можеше да строши стъклото.

Зачу се слаб, сух шум; резето на прозореца се дръпна; той бутна прозореца и скочи лекичко в стаята.

Бялото привидение се отдалечаваше; той го хвана за ръцете; беше жена. Всичките му смели намерения се стопиха. Ако е тя, какво ли ще каже? Какво стана с него, когато по слабия й вик той разбра, че е госпожа дьо Ренал?

Той я стисна в прегръдките си; тя трепереше и едва има сила да го отблъсне.

— Нещастнико, какво правите?

Нейният задавен глас едва можа да изговори тези думи. Жулиен почувствува в тях истинско негодувание.

— Дойдох да ви видя след четиринадесетмесечна жестока раздяла.

— Излезте, оставете ме веднага. Ах, господин Шелан, защо не ми дадохте да му пиша? Щях да предотвратя този ужас. — Тя го отблъсна с невероятна за нея сила. — Разкайвам се за моя грях; небето се смили и ме просветли — повтаряше тя с пресеклив глас. — Излезте! Бягайте!

— След четиринадесет месеца страдание аз, разбира се, няма да си отида, докато не поговоря с вас. Искам да знам всичко, което сте направили. Аз ви обичах толкова и заслужавам това доверие… искам да знам всичко.

Колкото и да се противеше госпожа дьо Ренал, този властен глас подействува на сърцето й.

Жулиен, който до този миг я прегръщаше със страст и не й даваше да се отскубне от него, колкото и да се мъчеше тя, престана да я притиска в прегръдките си. Това движение поуспокои госпожа дьо Ренал.

— Ще издърпам стълбата — каза той, — за да не ни издаде, ако някой слуга, събуден от шума, поиска да обиколи къщата.

— Ах, напротив, излезте, излезте — отговори му тя с истински гняв. — Какво ме е грижа за хората? Бог вижда отвратителната сцена, която ми правите, и ще ме накаже за това. Вие подло злоупотребявате с чувствата, които съм имала към вас, но сега нямам вече. Чувате ли, господин Жулиен?

Той изтегли стълбата бавно-бавно, за да не вдига шум.

— Мъжът ти в града ли е? — попита той не за да я предизвика, а просто по стар навик.

— Не говорете с мене така за бога или ще извикам мъжа си. Аз и без това съм вече много виновна, задето не ви изпъдих, каквото и да се случеше. Стана ми жал за вас — каза му тя, като се мъчеше да нарани гордостта му, която — тя знаеше — беше толкова болезнена.

Този отказ да му говори на ти, грубата й решителност да скъса една тъй нежна връзка, в която той още вярваше, доведоха до изстъпление страстната любов на Жулиен.

— Как, възможно ли е да не ме обичате вече! — каза той с оня глас, който иде от дълбочините на сърцето и който е мъчно да слуша човек равнодушно.

Тя не отговори; той заплака горчиво. Наистина той нямаше вече сили да говори.

— И така, аз съм напълно забравен от единственото същество, което ме е обичало някога! Защо да живея отсега нататък? — Цялото му мъжество го напусна сега, когато не го заплашваше вече опасност да срещне някой мъж; от сърцето му изчезна всичко освен любовта.