Стендал - Червено и черно

„Какъв позор за мен, ако ме прогонят Оттук! Целият ми живот ще бъде отровен от угризения на съвестта — казваше си той, — тя никога няма да ми пише вече. А бог знае кога ще се завърна пак в този край!“ От тази минута небесното упоение от тази близост изчезна в миг от сърцето на Жулиен. Седнал до жената, която боготвореше, заключил я почти в прегръдките си в същата тази стая, дето някога беше тъй щастлив, сред дълбокия мрак, виждайки ясно, че от една минута насам тя плаче, чувствувайки по повдигането на гърдите й, че я задушават ридания, той, за свое нещастие, се превърна в хладен политик, почти тъй пресметлив и тъй хладен, какъвто беше в двора на семинарията, когато виждаше, че е прицел на някоя зла шега от страна на някой негов другар, по-силен от него. Жулиен нарочно удължаваше разказа си и описваше злочестия живот, който беше водил след заминаването си от Вериер. „Така — казваше си госпожа дьо Ренал, — след цяла година разлъка, лишен почти от всякакво доказателство, че си спомням за него в това време, когато аз вече почвах да го забравям, той е живял само с честитите дни, които е прекарал във Вержи.“ Риданията й се засилиха. Жулиен видя успеха на своя разказ. Разбра, че трябва да се реши на последен опит: той премина бързо върху писмото, което беше получил от Париж.

— Аз се сбогувах с негово високопреосвещенство епископа.

— Как, вие няма ли да се върнете пак в Безансон? Вие ни напущате завинаги?

— Да — отвърна Жулиен с решителен тон, — да, аз напущам този край, дето съм забравен дори от онази, която съм обичал най-много в живота си, и аз няма да се върна никога тук. Отивам в Париж…

— Отиваш в Париж! — извика високо госпожа дьо Ренал.

Гласът й се задавяше от сълзи и издаваше безкрайното й вълнение. Това насърчение чакаше само Жулиен: сега той можеше да опита стъпката, с която рискуваше да развали всичко; до това възклицание, като не виждаше нищо в тъмното, той съвсем не знаеше докъде може да го доведе тази стъпка. Той не се колебаеше вече; страхът от угризенията на съвестта му върна напълно самообладанието; той стана и добави студено:

— Да, госпожо, аз ви напускам навеки, бъдете щастлива, сбогом.

Той пристъпи няколко крачки към прозореца; взе да го отваря. Госпожа дьо Ренал се спусна към него и се хвърли в прегръдките му.

Така след три часа разговор Жулиен постигна онова, а което беше копнял с такава страст през първите два часа. Да бяха се случили малко по-рано това връщане към нежните чувства и замлъкналото разкаяние на госпожа дьо Ренал, щяха да му доставят неземно блаженство; но постигнати с такова изкуство, те не му донесоха нищо освен наслада. Жулиен поиска, въпреки настояванията на любимата си, да запали непременно лампата.

— Нима ти искаш — каза й той — да не ми остане никакъв спомен, че съм те видял? Любовта, която навярно свети в прекрасните ти очи, ще трябва ли да бъде загубена за мен? И тази хубава бяла ръка ще остане ли невидима? Не забравяй, чете напускам може би за много дълго време?

Госпожа дьо Ренал не можеше да му откаже нищо при мисълта за вечната раздяла, която я караше да се облива в сълзи. Но зората започна да обрисува ясно контурите на елите в планината, на изток от Вериер. Вместо да Си отиде, Жулиен, опиянен от страст, поиска от госпожа дьо Ренал да прекара целия ден, скрит в стаята й, и да тръгне чак на следната нощ.

— Защо пък не? — отговори тя. — След това повторно и безвъзвратно падение у мен не остана капка самоуважение и аз съм навеки нещастна. — И тя го притисна до сърцето си. — Мъжът ми не е вече същият, обзели са го подозрения; той мисли, че съм го лъгала в цялата тази история и е силно озлобен срещу мене. Ако чуе и най-малкия шум, загубена съм, ще ме изпъди като последна негодница, пък аз съм и такава.

— Ах, това са изрази на господин Шелан — каза Жулиен, — ти не би ми говорила така преди проклетото ми заминаване за семинарията; ти ме обичаше тогава.

Жулиен бе възнаграден за хладнокръвието, което вложи в тези свои думи: той видя как възлюблената му тозчас забрави опасността от страна на мъжа си, който си беше в къщи, и се замисли върху друга, много по-голяма опасност: че Жулиен може да се усъмни в нейната любов. Денят се разгаряше бързо и ярко озаряваше стаята; Жулиен изпита наново всички наслади на гордостта, когато видя пак в прегръдките си и едва ли не в краката си тази очарователна жена, единствената, която беше обичал и която, само преди няколко часа, беше цялата обхваната от страх пред страшния Бог и отдадена на своя дълг. Решението й, поддържано твърдо една година, не можа да устои пред неговия смел натиск.