Стендал - Червено и черно

Макар и умен човек, абатът се зачуди, като чу такъв старец да говори с такава откровеност за удоволствията си.

— Работливи хора съществуват несъмнено в Париж — продължи големият велможа, — но те са накацали по петите етажи; и щом приближа до себе си някой човек, той веднага наема апартамент във втория етаж, а жена му си определя приемен ден; с други думи, свършено е с работата му, свършено е с всичките му усилия, той се стреми само да стане или да изглежда светски човек. Такава е единствената им грижа, щом си осигурят хляба.

За моите съдебни процеси и дори — да говорим поточно — за всяко мое дело поотделно аз имам адвокати, които се трепят от усърдие; завчера един умря от туберкулоза. Но за делата ми изобщо ще ми повярвате ли, господине, ето вече три години аз се отчаях да намеря човек, който, заловил се да води моята преписка, би благоволил да помисли капчица сериозно за това, което върши? Впрочем всичко това е предисловие.

Аз ви уважавам и ще се осмеля да добавя, макар да ви виждам за първи път, обичам ви. Искате ли да станете мой секретар и да получавате осем хиляди франка заплата или пък двойно повече? И пак ще спечеля аз от това, кълна ви се; при това ще направя всичко да ви запазя вашата хубава енория до деня, в който няма да се разбираме вече.

Абатът отказа; но към края на разговора истинското затруднение, в което виждаше, че се намира маркизът, го наведе на една мисъл.

— Аз оставих в моята семинария един беден младеж, когото, ако се не лъжа, ще преследват там жестоко. Да беше прост послушник, отдавна биха го турили in pase Сега за сега този момък знае само латински и Светото писание; но не е изключено един ден да прояви големи дарби било като проповедник, било като наставник на души. Не знам какво ще излезе от него; но той има в себе си свещен пламък и може да отиде далеч. Аз разчитах да обърна върху него вниманието на нашия епископ, ако някога дойдеше някой, който би имал донейде вашия възглед върху хората и нещата.

— От каква среда иде вашият младеж? — запита маркизът.

— Разправят, че бил син на дърводелец от нашите планини, но мисля, че е по-скоро незаконороден син на някой богаташ. Веднъж видях как получи едно писмо, безименно или подписано с чуждо име, с чек от петстотин франка.

— Аха! Това е Жулиен Сорел — каза маркизът.

— Отде знаете името му? — запита абатът смаян. И тозчас се изчерви от въпроса си.

— Това няма да ви кажа — отвърна маркизът.

— Добре тогава — подзе абатът, — вие бихте могли да се опитате да направите от него ваш секретар; у него има енергия, ум; с една дума, заслужава да се опита.

— Защо не? — каза маркизът. — Но не е ли човек, който може да бъде подкупен от началника на полицията или някой друг, за да ме шпионира? Това е единственото ми възражение.

Успокоен от благоприятния отзив на абат Пирар, маркизът извади една банкнота от хиляда франка.

— Изпратете тези пари на Жулиен Сорел за път; нека той се яви при мен.

— Личи си — каза абат Пирар, — че живеете в Париж. Вие не знаете каква тирания тежи над нас, клетите провинциалисти, а особено над свещениците, които не дружат с йезуитите. Те няма да поискат да пуснат Жулиен Сорел, ще съумеят да; измислят най-хитри предлози, ще ми отговорят, че е болен, писмата ще се губят в пощата и т.н., и т.н.

— Аз ще взема тези дни от министъра писмо до епископа — каза маркизът.

— Забравих да ви предупредя върху едно обстоятелство — каза абатът: — този младеж, макар и от низко потекло, притежава възвишено сърце и вие няма да имате никаква полза от него, ако засегнете гордостта му; с това ще го превърнете само в глупак.

— Това ми харесва — каза маркизът, — аз ще направя от него другар на моя син, ще бъде ли достатъчно това?

След някое време Жулиен получи писмо с непознат почерк, което носеше щемпела на Шалон, в него намери чек до един безансонски търговец и съобщение да замине незабавно за Париж. Писмото беше подписано с измислено име, но когато го отвори, Жулиен потрепера: един лист от дърво падна в краката му; това беше знакът, който бяха условили с абат Пирар.

Не мина час и Жулиен повикаха в епископството, където го приеха наистина с бащинска доброта. Като превеждаше Хораций, негово високопреосвещенство с твърде изискани изрази го поздрави за високото бъдеще, което му предстоеше в Париж, и очакваше да чуе за благодарност някои обяснения по този повод. Но Жулиен не можа да му каже нищо, най-напред защото не знаеше нищо, и негово високопреосвещенство се проникна от голямо уважение към него. Един от малките свещеници в епископството писа на кмета, който побърза да донесе самолично подписания паспорт, дето беше оставено празно място за името на пътника.