Стендал - Червено и черно

Най-сетне, за да имам някаква опора и да спечеля поне едно от моите дела, аз ставам либерал; но тъкмо тогава, както каза ти, дойдоха дяволски избори и от мене искат да гласувам…

— За някой непознат ли?

— Съвсем не, за човек, на когото познавам и зъбите. Аз отказвам — чудовищна непредпазливост! От тази минута ето че си навличам омразата и на либералите, положението ми става непоносимо. Аз мисля, че ако на попа беше хрумнало да ме обвини, че съм убил слугинята си, биха се намерили от двете партии двадесет свидетели, които биха се заклели, че са ме видели да извършвам престъплението.

— А ти искаш да живееш на село, без да угаждащ на съседите си, дори без да слушаш брътвежите има Каква грешка!…

— Но аз я поправих. Монфльори се продава; нека изгубя петдесет хиляди франка, ако дотрябва, но аз не мога да дойда на себе си от радост, че съм се измъкнал от този ад на лицемерие и разправии. Сега отивам да търся уединението и полската тишина в единственото място, дето те съществуват във Франция — на някой четвърти етаж с прозорци към „Елисейските полета“. И дори ще има да си помисля дали не ще е добре да започна политическото си поприще в Руския квартал, като раздавам нафора в енорията.

— Всичко това нямаше да ти се случи при Бонапарт! — рече Фалкоз със светнали от гняв и съжаление очи.

— Чудесно! А защо не си стоя мирно твоят Бонапарт? Всичко, от което страдам днес, той го направи.

На това място Жулиен се заслуша по-внимателно. Още от първите думи той се досети, че бонапартистът Фалкоз беше някогашният приятел на господин дьо Ренал от детинство, когото Господин дьо Ренал бе прокудил в 1816 година, а философът Сен-Жиро навярно беше брат на оня началник на канцелария в префектурата на…, който умееше на търгове да си присвоява евтино общинските къщи.

— И всичко това направи твоят Бонапарт — продължаваше Сен-Жиро. — Един честен човек на четиридесет години и с петстотин хиляди франка в джоба колкото и да е безобиден, не може да се настани в провинцията и да намери спокойствие; местните попове и, благородници го изгонват оттам.

— Ах, не говори лошо за него! — провикна се Фалкоз. — Никога Франция не е била тъй високо почитана от народите, както през тринадесетте години на неговото царуване. Тогава във всичко, което се вършеше, имаше величие.

— Твоят император, да го вземе дяволът — подзе човекът на четиридесет и четири години, — беше велик само на полесраженията и когато възстанови финансите в 1802 година. Но какво означава цялото му по-сетнешно поведение? С шамбеланите си, с разкоша и приемите си в Тюйлери той даде само ново издание на всички монархически глупости. Това издание бе поправено и би могло да кара още век-два. На благородниците и свещениците се прищя да се върнат към старото, но те нямат потребната желязна ръка, за да го приподнесат на публиката.

— Ето на езика на някогашния печатар.

— Кой ме пъди от моята земя? — продължи разгневеният печатар. — Поповете, които Наполеон върна със своя конкордат, вместо да се отнесат към тях, както държавата се отнася към лекарите, адвокатите, астрономите, да ги смята за обикновени граждани, без да се интересува от занаята, с който те си изкарват хляба. Щеше ли да има днес нахални благородници, ако твоят Бонапарт не беше направил от тях барони и графове? Не, те си бяха изживели времето. След поповете тъкмо тези дребни селски благородници са ми създали най-много ядове и те ме принудиха да стана либерал.

Разговорът нямаше край; тази тема ще занимава Франция още половин век. Тъй като Сен-Жиро продължаваше да твърди, че е невъзможно да се живее в провинцията, Жулиен му посочи плахо за, пример господин дьо Ренал.

— Намерихте кого да посочите и вие, ей богу, млади човече! — извика Фалкоз. — За да не бъде наковалня, господин дьо Ренал стана чук, и то какъв страшен чук! Но аз виждам как го измества вече Валено. Познавате ли този мръсник? Ето той вече е истински. Какво ще каже вашият господин дьо Ренал, когато, уволнен, в едно прекрасно утро види Валено да заеме мястото му?

— Той ще остане насаме с престъпленията си — каза Сен-Жиро. — Вие, значи, познавате Вериер, млади човече? Ето на, Бонапарт, да го накаже Бог за всичките му монархически мошеничества, позволи да царуват реналовци и шелановци, които пък докараха царството на валеновци и маслоновци.

Този мрачен разговор върху политиката озадачаваше Жулиен и го отвличаше от сластните му мечти.

Той не изпита особено вълнение, когато съзря Париж за първи път в далечината. Бляновете му за бъдещето се бореха с още пресния спомен за двадесет и четирите часа, прекарани във Вериер. Той се кълнеше, че никога няма да изостави децата на любимата си и ще захвърли всичко, за да ги закрили, ако безобразията на поповете ни доведат до република и гонения срещу благородниците.