Стендал - Червено и черно

Веднага след обеда цялото семейство замина за Вержи; но след един ден Жулиен ги видя отново всички във Вериер.

Не мина час и той за своя голяма почуда забеляза, че госпожа дьо Ренал крие от него нещо. Щом се появеше той, тя прекъсваше разговора си и като че желаеше той да си отиде. Жулиен не чака да му повторят. Той стана студен и сдържан; госпожа дьо Ренал схвана това, но не поиска обяснение. „Дали не ми е намерила приемник? — помисли Жулиен. — А до завчера още се държеше тъй нежно с мен! Но разправят, че така постъпвали светските дами. Така и кралете не отрупват никога с толкова благоволение министъра, както в деня, когато, завърнал се в дома си, той намира указа с уволнението си.“

Жулиен забеляза, че в тези разговори, които секваха отведнъж при неговото приближаване, често се споменаваше за една голяма къща, принадлежаща на вериерската община, стара, но просторна и удобна, разположена точно срещу черквата, в най-прелестния кът на града. „Какво общо може да има между тази къща и новия любовник?“ — питаше се Жулиен. И в своята мъка той си повтаряше хубавите стихове на Франсоа I, които му се струваха нови, защото нямаше месец, откак ги бе чул от госпожа дьо Ренал. С колко клетви, с колко милувки бе опровергаван тогава всеки един от тези стихове!

Господин дьо Ренал замина с пощенска кола за Безансон. Това пътуване бе решено в два часа; той изглеждаше много угрижен. Когато се върна, хвърли на масата дебел вързоп, загънат в сива хартия.

— Ето я тази глупава работа — каза той на жена си.

След един час Жулиен видя как човекът, който разлепва обявите, взе този голям вързоп; Жулиен веднага го сподири. „Ей сега ще науча тайната при първия ъгъл на улицата.“

Той почака нетърпелив, докато човекът мажеше с голямата си четка върху опаката страна на обявата. Щом обявата бе залепена, Жулиен, изгарящ от любопитство, видя извънредно подробното обявление, в което се съобщаваше, че се дава под наем на публичен търг същата тази голяма и стара къща, която така често се споменаваше в разговорите на господин дьо Ренал и жена му. Присъждането на търга щеше да стане на другия ден в два часа, в залата на кметството, в минутата, когато изгасне третата свещ. Жулиен бе ужасно разочарован; срокът му се виждаше извънредно къс: как ще могат до това време да бъдат предупредени всички, които искат да вземат участие? Впрочем тази обява, която носеше дата от преди две седмици, макар той да я прочете отгоре додолу на три различни места, не му обясни нищо.

Той отиде да види къщата, давана под наем. Вратарят, който не видя, че той се приближи, разправяше тайнствено на един съсед:

— Хайде де! Напразен труд! Господин Маслон му обеща, че ще го получи за триста франка; и тъй като кметът се инатеше, повикаха го в епископството при главния викарий господин дьо Фрилер.

Щом зърнаха Жулиен, двамата приятели се смутиха силно н не обелиха вече нито дума.

Жулиен не забрави да отиде и на търга. В едва осветената зала се тълпеше много народ; но всички някак особено се споглеждаха. Всички очи бяха втренчени в една маса, дето Жулиен видя, залепени върху едно калаено блюдо, три мънички запалени свещички. Съдебният пристав извика:

— Триста франка, господа!

— Триста франка! Прекаляват — каза ниско един човек на съседа си. Жулиен седеше между двамата. — Та тя струва повече от осемстотин; аз ще наддам.

— Не плюй срещу вятъра. Какво ще спечелиш, като наостриш против себе си господин Маслон, господин Вадено, епископа, неговия страшен главен викарий дьо Фрилер и цялата шайка?

— Триста и двадесет франка — извика другият.

— Ама че си говедо! — сопна му се неговият съсед. — А на, гледай, тъкмо тук имаш шпиони на кмета — додаде той, като посочи Жулиен.

Жулиен се извърна живо, за да накаже нахалника; но двамата франшконтейци не му обръщаха вече никакво внимание. Тяхното хладнокръвие възвърна и неговото. В този миг последната свещичка угасна и провлеченият глас на съдебния пристав обяви, че къщата се дава под наем за седем години на господин дьо Сен-Жиро, началник канцелария в префектурата на ??? за триста и тридесет франка.

Щом кметът излезе от залата, и одумките започнаха.

— Ето на, неблагоразумието на Грожо струва тридесет франка на общината — каза един.

— Но господин дьо Сен-Жиро — отговориха му. — няма да ги прости на Грожо, той ще му ги припомни.

— Какво безсрамие! — рече един дебелак вляво от Жулиен. — Аз за тая къща бих дал осемстотин франка, ще я пригодя за фабрика и пак ще ми излезе евтина.