Стендал - Червено и черно

— Този писател е много безнравствен — каза Жулиен на госпожа Валено. — В известната басня например за Жан Шуар той се осмелява да се подиграе над всичко най-свято. Най-добрите тълкуватели го порицават остро.

Преди да излезе, Жулиен получи четири-пет покани за обед. „Този младеж прави чест на нашия окръг!“ — извикаха в хор, силно повеселели, всички сътрапезници. Те се разприказваха дотам, че поискаха да се гласува сума за пансион от общинските фондове, за да му се даде възможност да продължи учението си в Париж.

Докато трапезарията кънтеше от спорове около това непредпазливо предложение, Жулиен вече излизаше пъргаво от пътната врата. „Ах, мръсници, мръсници!“ — тихичко се провикна той три-четири пъти подред, като вдъхваше с наслада пресния въздух.

В тая минута той се чувствуваше истински аристократ, макар че дълго време така се дразнеше от презрителната усмивка и високомерието, което откриваше зад всички любезности, отправяни му в дома на господин дьо Ренал. Той не можеше да не почувствува колко голяма разлика има между двата дома. „Да забравим дори за парите — говореше си той из пътя, — откраднати от клетите затворници, на които отгоре на това забраняват да пеят! Никога на господин дьо Ренал не му е дохождало на ум да каже на гостите си цената на всяка бутилка вино, която им поднася. И този господин Валено, който непрекъснато изброява своите имоти, не може да говори за къщата си, за имението си и т.н., ако жена му е до него, без да каже «твоята къща», «твоето имение».“

Тази дама явно се наслаждава до такава степен на чувството си за собственост, че направи на обеда отвратителна сцена на един слуга, който беше строшил една чаша с подложка и беше й развалил една от дузините; и този слуга й отговори с невероятно нахалство.

„Ама компания! — мислеше си Жулиен. — Да ми дадат и половината от всичко, което крадат, и тогава не бих желал да живея с тях. В някой прекрасен ден бих се издал; не бих могъл да сдържа презрението, което ми вдъхват.“

Ала при все това по наставленията на госпожа дьо Ренал той трябваше да отиде още на няколко такива обеда; Жулиен стана на мода; простиха му мундира от почетната стража, може би тъкмо това безразсъдство бе истинската причина за неговите успехи. Скоро във Вериер разговорите се въртяха само около това — кой ще вземе връх и ще привлече учения момък, господин дьо Ренал или директорът на приюта? Тези господа заедно с господин Маслон образуваха триумвират, който от редица години тиранизираше града. На кмета завиждаха, либералите имаха не малко причини да се оплачат от него; но в края на краищата той все пак беше благородник и роден да началствува, докато бащата на господин Валено не беше му оставил и шестстотин франка годишен доход. Не беше лесно за него да мине от състраданието, което той будеше в младините си със своята опърпана дрешка, зеленикава като неузряла ябълка, до завистта, която внушаваше сега с нормандските си коне, със златните си верижки, с купените си от Париж костюми, с цялото си днешно благополучие.

Във водовъртежа на това ново за него общество Жулиен намери, както му се стори, един честен човек; този човек беше математик, наричаше се Гро и минаваше за якобинец. Заклел се да говори само това, което е лъжливо и за самия него, Жулиен беше принуден да не спазва това правило в разговорите си с господин Гро. От Вержи той получаваше дебели пакети с писмените упражнения на децата. Съветваха го да се вижда по-често с баща си и той се съобразяваше с тая тягостна необходимост. С една дума, той доста умело поправяше създалото се за него мнение, когато една сутрин се събуди изведнъж, почувствувал как две ръце затварят очите му.

Беше госпожа дьо Ренал, която бе дошла в града. Тя остави децата си долу да се занимават с любимия им заек, който бяха донесли със себе си, и като прескачаше по четири стъпала, влезе в стаята на Жулиен една минута преди тях. Тази минута беше възхитителна, но много къса: госпожа дьо Ренал се скри, щом децата се втурнаха при своя приятел да му покажат заека. Жулиен посрещна радостно всички, дори заека. Той сякаш отново намери семейството си; почувствува, че обича тези деца и че му е приятно да бъбри с тях. Учудваше го сладостта на техния глас, простотата и благородството на техните детски обноски; изпитваше нужда да очисти въображението си от всички просташки постъпки, от всички неприятни мисли, сред които беше живял във Вериер. Там се чувствуваше вечен страх да не се изтърве нещо, вечна борба между разкоша и сиромашията. Хората, у които обядваше, се впущаха по повод на печеното в изповеди, унизителни за тях и отвратителни за оня, който ги чуеше.