Стендал - Червено и черно

Щом изпрати бързото си писмо, доволен като ловец, който в шест часа заранта през някой ясен есенен ден е попаднал в изобилствуваща с дивеч поляна, Жулиен влезе, за да се посъветва с господин Шелан. Но преди да стигне у добрия свещеник, небето, което му готвеше и други радости, изпречи на пътя му господин Валено, от когото той не скри, че сърцето му се къса; ето един такъв клет момък като него жадува да се посвети изцяло на призванието, което небето е вложило в сърцето му, но само призванието не е достатъчно в този низък свят. За да се труди достойно на лозето на господа и да не излезе съвсем недостоен за толкова учени свои събратя, трябва му образование; той трябва да прекара в Безансонската семинария две години, свързани с не малко разноски; следователно необходимо е да поспести малко парици, а това е по-лесно да се направи, ако получаваш осемстотин франка, платими на тримесечие, отколкото шестстотин франка, които изяждаш от месец на месец. От друга страна, небето, като го е поставило близо до децата на Ренал и главно му е вдъхнало към тях особена обич, не му ли посочва с това, че не бива да изоставя тяхното възпитание, за да иде другаде? …

Жулиен достигна до такова съвършенство в тоя род красноречие, заменило светкавичните действия от времето на империята, че най-накрая се отегчи сам от приказките си.

Когато се върна в къщи, той завари слугата на господин Валено, облечен в празнична ливрея, който го беше търсил из целия град, за да му предаде покана за обед в същия ден.

Жулиен не беше ходил никога у този човек; само до преди няколко дни той мечтаеше как по-добре да го набие с бастуна си, без да има работа с изправителната полиция. Макар обедът да бе определен за един часа, Жулиен сметна за по-почтително да се яви още в дванадесет и половина в работния кабинет на господин директора на приюта. Завари го важно седнал посред купища папки. Големите му черни бакенбарди, огромната му гъста коса, гръцката му капа, кривната на темето, грамадната му лула, везаните му пантофи, дебелите златни верижки, накръстосани във всички посоки на гърдите му, и целият този салтанат на провинциален финансист, който се смята за неотразим победител на женските сърца, не внушиха уважение на Жулиен; наопаки, събудиха у него желание да го напердаши с бастуна, както заслужава.

Той помоли да му направят чест да го представят на госпожа Валено; но тя в това време се занимаваше с тоалета си и не можеше да го приеме. В замяна на това той получи удоволствието да присъствува при тоалета на господин директора на приюта. След това те минаха при госпожа Валено, която със сълзи на очи му представи децата си. Тази дама, една от най-влиятелните жени във Вериер, имаше грубо мъжко лице, на което беше сложила червило по този тържествен случай. Тук тя прояви целия си майчински патос.

Жулиен си спомни за госпожа дьо Ренал. Неговата недоверчивост му позволяваше да се предава само на тоя вид спомени, които възникват по противоположност, но сега той бе обхванат така силно от тях, че изпадна в умиление. Това настроение се усили още повече от това, което видя в къщата на директора на приюта. Домакините го разведоха из нея. Всичко тук бе великолепно и ново и при всяка мебел веднага му съобщаваха цената й. Но Жулиен във всичко намираше нещо гнусно, от което миришеше на откраднати, пари. Всички, дори и слугите, като че се мъчеха отнапред да се защитят от презрението.

Бирникът на преките данъци, бирникът на косвените налози, жандармерийският комендант и двама-трима други чиновници дойдоха с жените си. След тях пристигнаха и няколко богати либерали. Поканиха ги на трапезата. На Жулиен, и без това вече зле настроен, му дойде изведнъж на ум, че оттатък стената на трапезарията седят задържаните клетници и сигурно от тяхната дажба месо са задигнали, за да купят целия този безвкусен разкош, с който искаха да го слисат.

„Сигурно сега те са гладни“ — каза си той: гърлото му се сви, той не можеше да яде и дори да говори. След четвърт час се почувствува още по-зле; до него сегиз-тогиз долитаха звуци от улична и, трябва да се признае, малко непристойна песен, пееше някой от затворените. Господин Валено погледна един от лакеите си, облечени в празнични ливреи, лакеят изчезна, а малко след това песента секна. Тъкмо в това време един слуга наливаше на Жулиен рейнско вино в зелена чаша и госпожа Валено не изпусна случая да му съобщи, че това вино струва на мястото девет франка бутилката. Жулиен вдигна зелената чаша и каза на господин Валено: — Ето че спряха да пеят тази мръсна песен.