Стендал - Червено и черно

— То се знае — додаде господин дьо Ренал троснато, — аз няма да ви пусна за повече от една седмица.

Жулиен съзря на лицето му безпокойството на дълбоко измъчен човек.

— Той още не се е спрял на някакво решение — пошепна Жулиен на възлюблената си, когато за миг останаха сами в гостната.

Госпожа дьо Ренал му разказа набързо всичко, което беше направила от заранта.

— Тази нощ ще чуете подробностите — добавя тя, като се засмя.

„Какво женско коварство! — помисли Жулиен. — Какво желание, какъв инстинкт ги кара да ни изменят!…“

— Аз намирам, че любовта ви е едновременно просветлила и заслепила — каза той студено. — Вашето днешно поведение беше възхитително; но благоразумно ли ще бъде да искаме да се видим тази нощ? Къщата е пълна с врагове; помислете каква силна омраза храни към вас Елиза.

— Тази омраза прилича много на силното равнодушие, което вие, изглежда, имате към мене.

— Нека съм равнодушен, аз съм длъжен да ви спася от една опасност, в която сам ви хвърлих. Ако по някаква случайност господин дьо Ренал поприказва с Елиза, той може от една нейна дума да научи всичко. Защо да в е се скрие близо до стаята ми, въоръжен както трябва…

— Така, значи! Вие дори нямате смелост! — възкликна госпожа дьо Ренал с надменността на една благородническа щерка.

— Аз няма да се унижа никога да говоря за своята смелост — каза студено Жулиен, — това би било низост. Нека светът съди по делата. Но вие — добави той, като я хвана за ръката, — вие не разбирате колко съм привързан към вас и колко се радвам, че ще мога да се сбогувам с вас преди тази жестока разлъка.

Едва пристигнал във Вериер, Жулиен се разкая за своята несправедливост към госпожа дьо Ренал. „Бих я презирал като нищожна женица, ако от слабост не беше издържала сцената с господин дьо Ренал! Но тя се измъкна от нея като дипломат и аз съчувствувам на победения, макар и да е мой враг. В това има нещо подличко и еснафско; самолюбието ми е засегнато, защото господин дьо Ренал е мъж; няма що, славно и велико сдружение, към което и аз имам честта да принадлежа; какъв глупак съм аз!“

Господин Шелан беше се отказал от всички жилища, които най-почтените местни либерали се надпреварваха да му предлагат, когато, уволнен, бе изгонен от свещеническия дом. Двете стаи, наети сега от него, бяха затрупани от книгите му. В желанието си да покаже на Вериер как трябва да се отнасят към един свещеник Жулиен отиде при баща си, взе от него двадесетина елови дъски й сам ги мъкна на гръб по цялата главна улица. Той зае инструменти от един свой предишен другар и надве-натри сглоби нещо като библиотека, в която нареди книгите на господин Шелан.

— Аз мислех, че мирската суета те е покварила — каза му старецът, просълзен от радост. — Ето сега ти изкупваш момчешката история с блестящата униформа, която ти създаде толкова неприятели.

Господин дьо Ренал бе заповядал на Жулиен да живее в дома му. Никои не подозираше какво бе станало. На третия ден от пристигането си Жулиен видя как се изкачва чак до стаята му не друг, а сам помощник-префектът господин дьо Можирон. След като слуша цели два часа блудкавия му брътвеж и гръмогласните му оплаквания от хорската злоба, от недостатъчната честност на людете, натоварени с управлението на обществените средства, от опасностите, които застрашават клетата Франция и т.н. и т.н., Жулиен най-сетне почна да се досеща коя е причината за посещението. Те бяха вече излезли върху площадката на стълбите и бедният наполовина изпъден възпитател изпращаше с подобаващо почитание бъдещия префект на някой честит окръг, когато гостенинът благоволи да се заинтересува от участта на Жулиен, да похвали неговите скромни искания, колчем се отнася до пари и т.н. и т.н…. Най-сетне, като го стисна в прегръдките си с бащинска нежност, господин дьо Можирон му предложи да напусне господин дьо Ренал и да постъпи у един чиновник, който имал деца за възпитаване и който като крал Филип щял да благодари на небето не толкова задето му ги е дало, колкото задето отредило да се родят в съседство с господин Жулиен. Техният възпитател би получавал осемстотин франка заплата, платима не ежемесечно — „това не е честно“, каза господин дьо Можирон, — а на тримесечие и винаги в предплата.

Сега дойде ред на Жулиен, който от час и половина чакаше с нетърпение да вземе думата. Отговорът му беше прекрасен и главно дълъг като пастирско послание; той оставяше да се подразбира всичко и все пак не казваше нищо ясно. В него можеше да се намери и уважение към господин дьо Ренал, и благоговение пред обществото на Вериер, и признателност към прославения помощник-префект. Учуден, че е намерил по-голям йезуит от себе си, помощник-префектът се опита напразно да изкопче нещо определено. Жулиен, очарован от това, че му се е паднал случай да поупражни, повтори отговора си с други думи. Никога ни един сладкодумен министър, който е искал да доведе докрай заседанието, когато камарата е била готова да се пробуди от дрямката си, не е казвал по-малко с повече думи. Едва-що излезе господин дьо Можирон и Жулиен почна да се смее като луд. За да не изстине напразно обзелият го йезуитски жар, той написа на господин дьо Ренал писмо от девет страници, дето му съобщаваше всичко, което му бяха казали, и го молеше смирено за съвет. „Този мошеник не ми обади обаче името на лицето, което ми прави това предложение! Сигурно ще е господин Вадено, който тълкува моето, изгнание във Вериер като последица от анонимното си писмо.“