Стендал - Червено и черно

— Вие, благородниците, имате право да се гордеете — каза той на госпожа дьо Ренал. После й разказа за всичките обеди, които е трябвало да изтърпи.

— Вие сте, значи, на мода! — И тя се смееше от все сърце, като си спомняше за червилото, което госпожа Валено е смятала за нужно да слага всеки път, когато очаквала Жулиен. — Мисля, че тя има нападателни намерения спрямо сърцето ви — додаде тя.

Закуската беше прекрасна. Децата, които би трябвало да ги стесняват, всъщност засилваха общата радост. Клетите, не знаеха как да изразят своята радост, че виждат пак Жулиен. Слугите не бяха пропуснали да им разкажат, че му предлагат двеста франка повече, само да се съгласи да възпитава малките Валено.

Неочаквано посред закуската Станислав-Ксавие, още бледен от тежката прекарана болест, запита майка си колко струва неговият сребърен прибор и чашата, от която пиеше.

— Защо питаш?

— Искам да ги продам и да дам парите на господин Жулиен, та той да не бъде гламав, като остане с нас.

Жулиен го разцелува със сълзи на очи. Майка му плачеше с глас, докато Жулиен, турил Станислав на коленете си, му обясняваше, че не бива да казва гламав, както говорят лакеите. Като виждаше какво удоволствие доставя това на госпожа дьо Ренал, той се помъчи да обясни с няколко живописни примера, които развеселиха децата, какво значи гламав.

— Разбирам — каза Станислав, — гламава е враната, защото изпуснала сиренето; а го грабнала лисицата, затова тя е ласкателка.

Госпожа дьо Ренал, извън себе си от радост, покриваше децата си с целувки, а това тя не можеше да стори, без да се пооблегне на Жулиен.

Внезапно вратата се отвори: влезе господин дьо Ренал. Неговото строго и недоволно лице представяше странен контраст с нежната радост, която той пропъди с дохождането си. Госпожа дьо Ренал побледня; тя почувствува, че е неспособна да отрича нищо. Жулиен взе думата и много високо започна да разказва на господин кмета за чашата от сребро, която Станислав искаше да продаде. Несъмнено тази история нямаше да се хареса. Отначало господин дьо Ренал намръщи вежди просто по навик, като чу думата сребро. „Споменаването на този метал — казваше той — е винаги увод към някакъв опит да се измъкне нещо от кесията ми.“

Но този път работата не бе само до пари; у него се засилиха съмненията. Радостното оживление на семейството му в негово отсъствие не допадаше на този човек, обсебен от такова болно самолюбие. Жена му похвали пред него Жулиен за милия и остроумен начин, по който той даваше нови понятия на учениците си.

— Да, да, знам — каза господин дьо Ренал, — така той отблъсва от мене децата ми. За него е лесно да бъде към тях стократно по-мил, отколкото съм аз, защото аз съм тук всъщност господарят. Всичко днес като че се стреми да направи омразна законната власт. Нещастна Франция!

Госпожа дьо Ренал не бе никак склонна да вниква в отсенките на това недоволство, с което я посрещна съпругът й. В душата й проблесна само надеждата да прекара дванадесет часа заедно с Жулиен. Тя имаше да направи маса покупки в града и заяви, че иска непременно да обядва в кръчма; и каквото и да й възразяваше мъжът, колкото и да се сърдеше, тя не отстъпи, Децата й изпаднаха във възторг само като чуха думата кръчма, която днешните лицемерни моралисти произнасят с такова упоение.

Господин дьо Ренал остави жена си в първия магазин, дето тя влезе, и отиде да се види с някои хора. Върна се още по-начумерен от сутринта; той се убеди, че целият град говори само за него и Жулиен. Наистина никой още не беше му загатнал за обидните подробности в градските сплетни. Онова, което бяха казали на господин кмета, се отнасяше само до любопитството на всички да узнаят ще остане ли Жулиен у него с шестстотин франка, или ще приеме осемстотинте франка, предложени му от директора на приюта.

Срещнал господин дьо Ренал в обществото, този директор се отнесе към него студено. Това поведение не бе лишено от ловкост; в провинцията лекомислието е рядко; там впечатленията са тъй малко, че хората могат Дълго да мислят над тях.

Господин Валено беше онова, което на сто километра от Париж наричат конте, един особен грубиянин и нахалник по природа. Непрекъснатото му издигане от 1815 година насам беше засилило тия прекрасни заложби у него. Той, може да се каже, царуваше във Вериер под началството на господин дьо Ренал; но тъй като беше по-деен от него, не се срамуваше от нищо, месеше се във всичко, непрекъснато сновеше, пишеше, говореше, забравяше униженията и не искаше нищо за себе си; той успя накрая да разколебае авторитета на своя кмет в очите на църковната власт. Господин Валено един вид каза на бакалите от областта: „Дайте ми двамата най-големи глупци измежду вас“; на съдиите: „Посечете ми двамата най-големи простаци“; на лекарите: „Назовете ми двамата най-големи шарлатани.“ И когато събра сметта от всеки занаят, той им предложи: „Хайде да господствуваме сега заедно.“