Стендал - Червено и черно

— Почакай — отвърна му един млад фабрикант-либерал, — господин дьо Сен-Жиро не е ли от конгрегацията? И четирите му деца не са ли получили стипендия? Няма що, сиромах! Трябваше и общината на Вериер да му додаде петстотин франка — това си е.

— И като си помислиш само, че кметът дори не можа да спре тая работа! — забеляза трети. — А той е роялист, и какъв още; ама на, не краде.

— Не краде ли? — подзе друг. — Само мъничко попипва. Те имат обща кесия, турят всичко в нея, а в края на годината си го поделят. Но ето го Сореловия син; хайде да си вървим.

Жулиен се върна в отвратително настроение; той завари госпожа дьо Ренал много натъжена.

— Идете от търга ли? — запита го тя.

— Да, госпожо, аз имах честта да мина там за шпионин на господин кмета.

— Да беше ме послушал той и да заминеше някъде!

В този миг влезе господин дьо Ренал; той беше много мрачен. Обедът мина в пълно мълчание. Господин дьо Ренал заповяда на Жулиен да придружи децата във Вержи; пътуването беше тъжно. Госпожа дьо Ренал утешаваше мъжа си:

— Вие би трябвало да свикнете вече с това, друже мой.

Вечерта насядаха мълчаливо около домашното огнище; едничко пращенето на пламналите букови цепеници ги развличаше. Такива минути на тъга настъпват и в най-сговорните семейства. Изведнъж едно от децата извика радостно:

— Звънят! Звънят!

— Поврага! — провикна се кметът. — Ако господин Сен-Жиро идва да ме главоболи под предлог, че иска да ми благодари, ще му кажа истината право в очите; това е вече прекалено. На Валено дължи той благодарност, а аз съм опозореният. Какво ще стане, ако тези проклети якобински вестници подхванат тази история и ме направят за посмешище?

В този миг влезе слугата, а подир него — един много красив мъж с гъсти черни бакенбарди.

— Господин кмете, аз съм синьор Джеронимо. Ето ви писмо от кавалера Бовези, аташе при неаполитанското посолство; той ми го предаде за вас, когато заминавах; оттогава има девет дни — добави весело синьор Джеронимо, като погледна госпожа дьо Ренал. — Синьор дьо Бовези, ваш братовчед и мой добър приятел, ми каза, госпожо, че сте знаели италиански.

Благодарение на веселия неаполитанец вечерта от тъжна стана весела. Госпожа дьо Ренал настоя да дадат на гостенина непременно да вечеря. Тя вдигна цялата къща на крак; искаше й се на всяка цена да накара Жулиен да забрави прозвището шпионин, което два пъти през този ден беше прокънтяло на ухото му. Синьор Джеронимо беше знаменит певец, светски човек и заедно с това голям веселяк — качества, днес вече несъвместими във Франция. След вечерята той изпя един малък дует с госпожа дьо Ренал. Разказа чудесни истории. Когато в един часа след полунощ Жулиен предложи на децата да отидат да си легнат, те възроптаха.

— Още тази история само — каза най-голямото.

— В тази история се говори за мен, синьорино — подзе синьор Джеронимо. — Преди осем години, когато бях млад ученик като вас, учех в Неаполската консерватория: казвам: бях на ваша възраст, но нямах честта да имам за баща именития кмет на прелестния град Вериер.

При тези думи господин дьо Ренал въздъхна и погледна жена си.

— Синьор Цингарели — продължи младият певец, като позасили малко акцента си и с това накара децата да се пръснат от смях, — синьор Цингарели беше ужасно строг учител. В консерваторията не го обичаха; но той искаше всички да се държат така, като че го обичат. Аз се измъквах колкото се може по-често. Ходех в мъничкия театър „Сан-Карлино“, където слушах божествена музика; но, господи боже мой, отде да намеря осемте су, които трябва да платя за входен билет в партера? Каква грамадна сума! — каза той, като изгледа децата, и децата се засмяха. — Синьор Джованоне, директорът на „Сан-Карлино“, чу как пея. Бях па шестнадесет години. „Това дете е цяло съкровище“ — каза той.

— Искаш ли да те взема при себе си, мили момко? — каза ми веднъж той.

— А колко ще ми дадете?

— Четиридесет дуката месечно.

Това прави сто и шестдесет франка, Господи! Стори ми се, че пред мене се отварят небесата.

— Но как ще издействувате — казах аз на Джованоне — от строгия Цингарели да ме пусне?

— Lascia fare a me.

— Остави това на мене! — извика най-голямото от децата.

— Точно тъй, млади ми господарю. И ето синьор Джованоне ми казва: „Caro 16 16 Драги. , подпиши най-напред този мъничък договор.“ Аз подписвам: той ми дава три дуката. Никога не бях виждал толкова пари. После той ми казва какво трябва да сторя.