Стендал - Червено и черно

На другия ден аз искам от страшния синьор Цингарели да ме приеме. Неговият стар камериер ме въвежда при него.

— Какво искаш ти от мен, обеснико? — пита Цингарели.

— Маестро — думам му аз, — разкайвам се за моите лудории; никога няма да бягам от консерваторията и да се прекачвам през желязната ограда. Ще се уча още по-прилежно.

— Ако не се боях да разваля най-хубавия бас, който някога съм слушал, бих те турил две седмици в затвора на хляб и вода, уличнико.

— Маестро — подхващам, — аз ще стана най-примерният ученик в цялото училище, credete a me 17 17 Повярвайте ми. . Но, моля ви, направете ми това добро: ако някой поиска от вас да пея вън, не ме пущайте. За бога, кажете му, че не можете.

— Но кой ще поиска такъв нехранимайко като тебе? Пък и ще позволя ли аз някога ти да напуснеш консерваторията? Да не си намислил да се подиграваш с мен? Я си обирай крушите! Пръждосай се оттука! — вика той и се мъчи да ме ритне в задника. — Гледай да не попаднеш в затвора само на сух хляб.

След час синьор. Джованоне пристига при директора:

— Дойдох с молба до вас, помогнете ми да забогатея — казва той, — дайте ми Джеронимо. Само да попее той в театъра ми и аз още тази зима ще омъжа дъщеря си.

— Но какво искаш да правиш с този обесник? — пита го Цингарели. — Не желая и да чуя това; ти няма да го имаш; пък и да се съглася, той, все едно, няма да иска да напусне консерваторията; ей сега ми се закле в това.

— Ако зависи това само от неговата воля — отвръща важно Джованоне и изважда от джоба си моя договор, — но carta canta 18 18 Има думата документът. ! — ето подписа му.

Побеснял, Цингарели насмалко не откъсва звънеца.

— Изпъдете Джеронимо от консерваторията! — вика той и целият кипи от гняв.

И ето, изпъждат ме, аз умирам от смях. Същата вечер пях арията del Moltiplico. Полишинел се кани да се жени, изрежда на пръсти какво трябва да купи за домакинството си и току се забърква в сметките си.

— Ах, бъдете така добър, господине, изпейте ни тази ария — каза госпожа дьо Ренал.

Джеронимо пя и всички се смяха до сълзи. Синьор Джеронимо отиде да си легне чак в два часа след полунощ, като омая цялото семейство с добрите си обноски, с приветливостта и веселието си.

На другия ден заранта господин и госпожа дьо Ренал му дадоха писмата, които му трябваха, за да се представи на френския двор.

„И така, навсякъде двуличие — каза си Жулиен. — Ето сега синьор Джеронимо потегля за Лондон с шестдесет хиляди франка заплата. Ако не беше умението на директора на «Сан-Карлино», хората щяха да узнаят възхитителния му глас може би чак след десет години… Бога ми, бих предпочел да бъда Джеронимо, отколкото Ренал. Наистина в обществото не го почитат толкова, но затова [пък няма неприятността да провежда търгове като днешния и животът му е весел.“

Едно нещо учудваше Жулиен; през седмиците, които бе прекарал сам във Вериер, в къщата на господин дьо Ренал, той се чувствуваше щастлив. Отвращението и тъжните мисли го обземаха само на обедите, на които бяха го канили; самичък в пустата къща, той можеше да чете, да пише и да размишлява, без да го смущава никой. Неговите ослепителни мечти не се нарушаваха всеки миг от жестоката необходимост да отгатва движенията на низката душа, нито да я мами с лицемерни постъпки и думи.

„Може би щастието е тук, близо до мен? … Такъв живот не изисква много разноски; аз мога по своя воля да се оженя за госпожица Елиза или да стана съдружник на Фуке…“ Но пътникът, възлязъл на някоя стръмна планина, сяда с голямо удоволствие да си почине на върха й. Ще бъде ли щастлив той, ако го накарат да почива вечно?

Съдбоносни мисли се рояха в ума на госпожа дьо Ренал. Въпреки решението си тя разправи на Жулиен цялата история с търга. „Заради него аз съм готова да забравя всичките си клетви!“ — помисли си тя.

Тя би пожертвувала без колебание живота си, за да спаси живота на мъжа си, ако го видеше в опасност. Тя бе една от тези благородни и романтични души, които, ако видят възможност да извършат великодушна постъпка и не я извършат, се измъчват от угризения, като да са сторили престъпление. И при все това имаше злокобни дни, когато тя не можеше да отпъди мисълта за щастието, което би вкусвала, ако, внезапно овдовяла, можеше да се омъжи за Жулиен.

Той обичаше синовете й много повече, отколкото ги обичаше баща им; и те, въпреки строгостта му, го обожаваха. Тя много добре разбираше, че като се омъжи за Жулиен, ще трябва да напусне Вержи, чиито дървета и сенки й бяха така скъпи. Тя си представяше как ще живее в Париж, дето синовете й биха продължили да получават такова образование, че цялото общество би се възхищавало от тях. Децата, тя, Жулиен — всички биха били безгранично щастливи.