Стендал - Червено и черно

— Но — повтаряше Жулиен — аз никога, нито за минута, не съм помислял да приемам това предложение. Вие така ме приучихте на този изящен живот, че грубостта на тия хора би ме убила.

Но жестоката необходимост сломи с желязната си ръка волята на Жулиен. Той залъгваше гордостта си с надежда, че ще приеме от вериерския кмет тази сума взаем и че ще му даде разписка със задължение да изплати дълга в срок от пет години заедно с лихвите.

Госпожа дьо Ренал имаше все още скътани няколко хиляди франка в малката пещера горе в планината.

Тя му ги предложи, треперейки от страх, че той ще ги отхвърли с възмущение.

— Мигар вие, искате — каза й Жулиен — споменът за нашата обич да ми стане отвратителен?

Най-сетне Жулиен напусна Вериер. Господин дьо Ренал беше безкрайно щастлив: в съдбоносната минута, когато трябваше да приеме парите от него, тази жертва се оказа непосилна за Жулиен. Той отказа направо. Господин дьо Ренал се хвърли на шията му. Когато Жулиен му поиска удостоверение за добро държане, той във възторга си не намираше достатъчно силни думи, за да възхвали поведението му. Нашият герой беше си спестил пет луидора и се надяваше да заеме още толкова от Фуке.

Той беше силно потресен. Но извървял една левга от Вериер, където бе оставил толкова любов, той не мислеше вече за нищо, представяше си само какво щастие е да видиш един голям град, една истинска крепост като Безансон.

През тази къса тридневна разлъка госпожа дьо Ренал се поддаде на една от най-жестоките измами на любовта. Животът й бе сносен, между него и безграничното нещастие занапред я очакваше последното й свиждане с Жулиен. Тя броеше часовете, минутите, които я отделяха от това свиждане. Най-сетне на третия ден през нощта тя чу отдалеч уречения сигнал. Минал през хиляди опасности, Жулиен се яви пред нея.

От този миг тя мислеше само за едно: „Аз го виждам за последен път.“ Вместо да отговори на страстните милувки на своя приятел, тя стоеше досущ като бездушен труп. Ако се насилеше да му каже, че го обича, думите й звучаха неубедително и сякаш доказваха противното. Нищо не можеше да я отвлече от жестоката мисъл, че се разделят навеки. В своята подозрителност Жулиен помисли за миг, че е вече забравен. Когато той й каза нещо ядовито по тоя повод, тя не му отговори нищо, само едри сълзи закапаха по нейните бузи и ръката й стискаше конвулсивно неговата.

— Но, велики боже, как искате да ви вярвам? — отвърна Жулиен на хладните уверения на своята възлюблена. — Вие бихте показали сто пъти повече приятелски чувства към госпожа Дервил или към някоя обикновена ваша позната.

Госпожа дьо Ренал, окаменяла, не знаеше какво да отговори.

— Невъзможно е човек да страда повече… Надявам се, че скоро ще умра… Чувствувам как сърцето ми се вледенява…

И това бяха най-дългите отговори, които той можа да изтръгне от нея.

Когато сипналата се зора им напомни, че е време Жулиен да замине, сълзите на госпожа дьо Ренал секнаха отведнъж. Тя го гледаше как връзва за прозореца въжето с възли, без да промълви нито дума, без да отвърне на целувките му. Напразно Жулиен й каза:

— Ето ние стигнахме до това състояние, което вие толкова много желаехте. Отсега нататък няма вече да ви гризе съвестта. При най-малкото неразположение на децата си няма да ги виждате в гроба.

— Жал ми е, че не можахте да целунете Станислав — каза му тя студено.

Накрай Жулиен си отиде така, дълбоко поразен от безчувствените прегръдки на този жив мъртвец, и в продължение на много левги той не можеше да мисли за нищо друго. Сърцето му се късаше и преди да премине планината, докато още можеше да вижда камбанарията на вериерската черква, все се озърташе назад.

Най-сетне далеч пред себе си върху една планина той зърна някакви черни стени: беше Безансонската цитадела. „Колко различно щеше да е — каза си той, като въздъхна, — ако пристигах в тази благородна крепост да постъпя като поручик в някой от полковете, натоварени да го защищават!“

Безансон не е само един от най-хубавите градове на Франция, в него можеш да срещнеш и много умни и благородни хора. Ала Жулиен беше само едно селянче и нямаше никаква възможност да се запознае с личните люде.

Той беше взел от Фуке граждански дрехи и в този костюм премина през подвижните мостове. Той толкова бе чел за обсадата от 1674 година, че му се прищя, преди да се затвори в семинарията, да разгледа крепостните стени и цитаделата. На два-три пъти насмалко часовоите не го арестуваха; той се завираше и в места, където военните не пущаха народа, за да могат да продават скришом сено и да изкарат по дванадесет-петнадесет франка годишно.