Той беше прекарал в Безансон едва няколко часа и вече изпитваше някакво угризение. Старият полкови лекар, въпреки подаграта си, му беше дал някога няколко урока по фехтовка; и това беше всичкото изкуство, на което Жулиен можеше да се осланя в яростта си. Но това затруднение нямаше да го спре, ако той знаеше как може да покаже възмущението си, без да удари плесница; а ако работата стигнеше до юмруци, неговият съперник, какъвто бе грамаден, щеше да го набие и с това работата щеше да се свърши.
„За такъв сиромах като мен — каза си Жулиен, — без покровители и без пари, между семинарията и затвора няма голяма разлика; ще трябва да оставя гражданските си дрехи в някой хан, дето ще мога да навлека отново черния си костюм. Ако някога сполуча да се измъкна за няколко часа от семинарията, ще мога лесно в гражданските си дрехи да се видя пак с госпожица Аманда.“ Това бе добре намислено; но колкото и ханища да се изпречваха на пътя му, Жулиен не се осмеляваше да влезе нито в един от тях.
Най-сетне, когато минаваше втори път край „Хотела на посланиците“, угриженият му поглед се-срещна с погледа на една дебела, доста млада още, червендалеста жена с весело и живо лице. Той се приближи до нея, разказа й своята история.
— Разбира се, мой малък хубав абате — каза му стопанката на „Хотела на посланиците“, — ще запазя гражданските ви дрехи и дори честичко ще ги изтупвам. По това време не е хубаво да се оставя сукнена дреха така, без да се поизтърси.
Тя взе един ключ, сама го заведе в една стая и го посъветва да запише на едно листче всичко, което й оставя.
— Господи боже, колко хубав изглеждате в тези дрехи, господин абат Сорел! — каза му дебелата жена, когато той слезе в кухнята. — Ей сега ще ви нагостя с добър обед; и той — добави тя шепнешком — ще ви струва само двадесет су вместо петдесет, колкото плащат всичките; зер трябва да се щади вашата кесийка.
— Аз имам десет луидора — възрази Жулиен не без гордост.
— Ах, господи боже — отговори разтревожена добрата стопанка, — не говорете така високо; в Безансон има много лоши хора. Ще ви оберат, дорде се обърнете. Главно не влизайте никога в кафенетата, те са пълни с негодници.
— Така е! — каза Жулиен, когото тези думи накараха да се замисли.
— Дохождайте само при мене, аз ще ви правя кафе, помнете, че винаги ще намерите тука свой човек и добър обед за двадесет су; разбираме се, надявам се. Хайде, сядайте на масата, аз сама ще ви подам яденето.
— Аз не мога да ям — каза й Жулиен, — много се вълнувам, отивам от вас право в семинарията.
Милозливата жена го пусна чак след като напълни джобовете му с разни неща за ядене. Най-сетне Жулиен се запъти към страшното място; стопанката от прага на хотела му сочеше пътя.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
СЕМИНАРИЯТА
Триста тридесет и шест обеда по осемдесет и три сантима, триста тридесет и шест вечери по тридесет и осем сантима, шоколад — комуто се пада право; колко можеш да спечелиш при тази оферта?
Безансонският
Валено
Той зърна отдалеч железния позлатен кръст върху портата; приближи се полека; краката му сякаш се подкосяваха. „Ето го този земен ад, от който няма вече да изляза!“ Най-сетне той се реши да позвъни. Звънът на камбанката проехтя като в пусто място. След десетина минути отвори му един бледен човек, облечен в черно. Жулиен го погледна и тозчас наведе очи. Странно лице имаше този вратар. Изпъкналият и зелен гледец на очите му се разширяваше като на котка; неподвижните очертания на клепачите му изключваха всякакво съчувствие; тънките му устни се разтягаха в полукръг над щръкналите му напред зъби. Ала на това лице не бе изписан никакъв порок, на него се четеше по-скоро онова пълно безчувствие, което много повече плаши младежта. Единственото чувство, което беглият поглед на Жулиен смогна да отгатне върху това длъгнесто набожно лице, бе дълбокото презрение към всичко, за каквото и да му заговореха, ако то не бе свързано с облаги на небето.
Жулиен повдигна с мъка очи и с треперещ глас, с разтуптяно сърце обясни, че иска да говори с директора на семинарията господни Пирар. Без да промълви дума, черният човек му кимна да го последва. Те се изкачиха на втория етаж по една широка стълба с дървено перило и изкривени стъпала, които висяха съвсем от противоположната на стената страна и сякаш всяка минута можеха да рухнат. Малката вратичка, над която бе закован голям гробарски кръст от просто дърво, боядисано черно, се открехна с мъка й вратарят го въведе в мрачна, ниска стая с варосани стени, на които бяха окачени две големи картини, почернели от времето. Тук Жулиен остана сам; той стоеше, потиснат от ужас, сърцето му биеше до пръсване; той щеше да бъде щастлив, ако можеше да плаче. Гробно мълчание цареше в целия дом.
Читать дальше