Стендал - Червено и черно

След четвърт час, който му се стори ден, вратарят със зловещото лице се появи отново на вратата, която се намираше на другия край на стаята, и без да каже дума, му стори знак да тръгне след него. Жулиен влезе в стая, още по-голяма от първата, дето едва се виждаше. Стените и тук бяха белосани, но нямаше никаква покъщнина. Само в ъгъла, до вратата, Жулиен, минавайки, забеляза легло от небоядисано дърво, два сламени стола и малко кресло от чамови дъски, нетапицирано. На другия край на стаята, до едно прозорче с пожълтели стъкла и перваз, затрупан с омърсени саксии, той съзря един човек в оръфано расо, седнал пред една маса; този човек изглеждаше разсърден, вземаше едно по едно цял куп малки квадратни листчета, написваше на тях по няколко думи и след това ги нареждаше на масата. Той не забелязваше Жулиен. А младежът стоеше неподвижно, прав насред стаята, дето го беше оставил вратарят, който излезе и затвори след себе си вратата.

Така минаха десетина минути; лошо облеченият човек продължаваше да пише. Жулиен беше силно развълнуван и уплашен, струваше му се, че ха-ха, ще падне. Някой философ би казал (и сигурно би се излъгал): „Такова е непоносимото въздействие на грозното върху душата, създадена да обича хубавото.“

Човекът, който пишеше, вдигна глава; Жулиен забеляза това не отведнъж, но дори и след като го видя, продължаваше да стои неподвижен, като че поразен смъртно от страшния поглед, устремен върху него. Замъглените очи на Жулиен с мъка различаваха някакво дълго лице, покрито цялото с червени петна, с изключение на челото, което се отделяше с мъртвешка бледнина. Между тези червени бузи и това бяло чело святкаха две черни оченца, способни да ужасят и най-храбрия човек. Гъсти, гладко причесани и черни като ахат коси ограждаха огромното му чело.

— Ще благоволите ли да се приближите, да или не? — каза най-сетне нетърпеливо този човек.

Жулиен пристъпи с несигурни крачки и най-сетне, готов да падне, побледнял както никога в живота си, се спря на три крачки от небоядисаната дървена масичка, отрупана с четвъртити листчета.

— По-близо — каза човекът.

Жулиен пристъпи още, като простря напред ръка, сякаш търсеше да се облегне на нещо.

— Името ви?

— Жулиен Сорел.

— Много закъсняхте — каза му той, впил отново страшното си око в него.

Жулиен не можа да понесе този поглед; изпружил напред ръка, сякаш да се хване за нещо, той се просна в целия си ръст върху пода.

Човекът позвъни. Жулиен беше загубил само способността да вижда и да се движи; той чу приближаващите се стъпки.

Повдигнаха го, поставиха го на малкото кресло от небоядисано дърво. Той чу как страшният човек каза на вратаря:

— Очевидно той страда от епилепсия, само това липсваше.

Когато Жулиен най-сетне можа да отвори очи, човекът с червеното лице продължаваше пак да пише; вратарят беше изчезнал. „Трябва да намеря в себе си смелост — каза си нашият герой — и главно да скрия това, което чувствувам (сърцето му примираше от болка); ако ми се случи нещо, бог знае какво ще помислят за мен.“ Най-сетне човекът престана да пише и изгледа криво Жулиен.

— В състояние ли сте да ми отговаряте?

— Да, господине — каза Жулиен с отпаднал глас.

— Е, хубаво тогава.

Черният човек се приповдигна, отвори със скърцане чекмеджето на чамовата си маса и затършува нетърпеливо в него някакво писмо. Най-сетне го намери, седна бавно и се вторачи в Жулиен отново с такъв поглед, като че искаше да му изтръгне последния остатък от живота.

— Вие сте ми препоръчан от господин Шелан; той е най-добрият свещеник в епархията, човек добродетелен, какъвто рядко има, и мой приятел от тридесет години.

— Ах, значи, аз имам честта да говоря с господин Пирар — промълви Жулиен с примрял глас.

— Изглежда — отвърна троснато директорът на семинарията и го изгледа сърдито.

Мъничките му очички засвяткаха още по-силно, ъгълчетата на устните му затрепкаха неволно. Той приличаше на тигър, който предвкусва удоволствието от разкъсването на жертвата си.

— Писмото на Шелан е късо — каза той, като да говореше на себе си. — Itelligenti pauca 19 19 За разбиращия не трябва много. ; в наше време трябва да се пише колкото се може по-кратко.

Той прочете на глас:

„Провождам Ви Жулиен Сорел от моята енория, когото съм кръстил преди около двадесет години; син на богат дърводелец, който не му дава нищо, Жулиен ще бъде бележит работник на господнето лозе. Памет и схватливост не му липсват, има и разум. Но дълготрайно ли ще е неговото призвание? Искрено ли е то?“