Стендал - Червено и черно

— Абат Кастанед е враг на господин Пирар, когото подозират в янсенизъм — додаде дребното семинаристче, наведено над ухото му.

Всички първи стъпки на нашия герой, който се смяташе за много предпазлив, се оказаха, както и изборът на изповедник, необмислени. Заблуден от самомнителността, присъща на всички хора с въображение, той вземаше намеренията си за станали неща и се мислеше за ненадминат лицемер. В своето заслепение той отиваше дотам, че се укоряваше за успехите си в това изкуство на безсилието.

„Уви! Това е единственото ми оръжие! В друго време — разсъждаваше той — бих си печелил хляба с дела, които биха говорили сами за себе си пред лицето на врага.“

Доволен от поведението си, Жулиен се оглеждаше наоколо; всичко тук му се стори, че свидетелствува с вида си за най-чиста добродетел.

Осем или десет семинаристи бяха окръжени с ореола на светостта и имаха видения като света Тереза и свети Франциск, когато той е получил стигмати на планината Верна в Апенините. Но това беше велика тайна и техните приятели я криеха. А клетите младежи с виденията почти не излизаха от лазарета. У около стотина други крепката вяра се съчетаваше с неуморно прилежание. Те се трудеха толкова, че се поболяваха, без да научат нищо особено. Двама-трима се отличаваха с истинска дарба и между другите един на име Шазел; но Жулиен странеше от тях, а и те — от него.

Останалите от триста двадесет и един семинаристи бяха обикновени простаци, не много сигурни, че разбират латинските думи, които повтаряха от сутрин до вечер. Почти всички бяха селски синове и предпочитаха да изкарват залъка си, като зазубрят някоя и друга латинска дума, отколкото като копаят земята. Въз основа на тия наблюдения Жулиен още от първите дни се зарече да постигне бързо успех. „Във всяка служба са необходими умни хора, защото работата трябва да се върши навсякъде — казваше си той. — При Наполеон щях да бъда сержант; между тия бъдещи свещеници ще стана главен викарий.

Всички тия сиромаси — добави той, — работници още от деца, са живели, додето дойдат тук, с извара и черен хляб. Месо са виждали в колибите си само пет-шест пъти в годината. Както римските войници, които смятали войната време за почивка, тия груби селяни са омаяни от сладостите на семинарията.“

В техния мрачен поглед Жулиен не прочиташе никога нищо освен задоволена физическа нужда след обеда и предвкусване на физическа наслада преди ядене. Такива бяха хората, сред които той трябваше да изпъкне; ала Жулиен не знаеше, па и никой не искаше да му каже, че да бъдеш пръв по догматика, църковна история и по разните други предмети, които се учат в семинарията, е в техните очи само блестящ порок. От времето на Волтер, от времето на управлението с две камари, което всъщност е недоверие и лично съждение и насажда у народите лошата привичка да не се доверяват, френската черква, изглежда, проумя, че истинските й врагове са книгите. Смирението на сърцето в нейните очи е всичко. Преуспяването в науките, дори свещените науки, е за нея подозрително, и с право. Кой ще попречи на просветения човек да премине на неприятелска страна като Сийес или Грегоар? Разтърсена, църквата се залавя за папата като за единствен спасителен изход. Едничък папата може да пресече личното съждение и с благочестивото великолепие на придворните си церемонии да направи някакво впечатление върху отегчения и болен ум ла светските хора.

Жулиен, проникнал само наполовина в тия многообразни истини, старателно опровергавани от всичко, което се говореше в семинарията, изпадна в дълбока тъга. Той се занимаваше усилено и успя бързо да научи много неща, които бяха твърде полезни за един свещеник, но твърде лъжливи според него, и в които той не влагаше никакъв интерес. Той мислеше, че няма какво друго да прави.

„Мигар ме забравиха всички на земята?“ — мислеше той. Той не знаеше, че господин Пирар беше получил и хвърлил в огъня няколко писма, носещи щемпела на Дижон, в които, въпреки похватите на високоблагопристойния слог, прозираше най-пламенна страст. Големи угризения, изглежда, подавяха тази любов. „Толкова по-добре — помисли си абат Пирар, — поне този момък е обичал една благочестива жена.“

Един ден абат Пирар разтвори едно писмо, което изглеждаше полузаличено от сълзи: това беше прощаване с Жулиен навеки. „Най-сетне — пишеше в писмото — небето се смили над мен и ме научи да мразя не виновника за моите прегрешения, той ще ми бъде винаги най-скъпото в света, но самото прегрешение. Жертвата е принесена, приятелю мой. Не без сълзи, както виждате. Мисълта за спасението на тези същества, на които принадлежа и които вие толкова обичахте, надви у мен. Справедливият, но страшен Бог сега няма вече да си отмъщава над тях за греховете на майка им. Сбогом, Жулиен, бъдете справедлив към хората.“