Стендал - Червено и черно

Краят на писмото бе почти невъзможно да се прочете. Посочваше се адресът в Дижон, макар да се изразяваше надежда, че Жулиен няма да отговори никога или ако отговори, ще си послужи с думи, които една върнала се към добродетелта жена би могла да чуе, без да се черви.

Тъгата на Жулиен, подсилена от оскъдната храна, с която снабдяваше семинарията доставчикът на обедите за осемдесет и три сантима, започна да се отразява върху здравето му, когато една заран Фуке изведнъж се появи в стаята му.

— Най-сетне можах да вляза. Пет пъти, не ти го казвам, за да те укоря, дохождам в Безансон да се видя с тебе. И всеки път намирам вратата затворена. Турих един човек да караули пред вратата на семинарията; защо ти, дявол да го вземе, не излизаш никога?

— Аз си наложих това изпитание.

— Ти си се променил много според мен. Най-сетне те виждам пак. Две звънки монети от по пет франка ей сега ме просветлиха: голям глупак съм бил, дето не съм ги дал още при първото си идване.

Разговорът между двамата приятели нямаше край. Жулиен побледня, когато Фуке му каза:

— Да не забравя. Знаеш ли ти, че майката на твоите ученици е изпаднала в страшна набожност?

И с онзи непринуден тон, който ранява толкова дълбоко обзетата от страст душа, че без да подозира, преобръща всичко най-скъпо за нея, той почна да разказва:

— Да, приятелю мой, в най-пламенна набожност. Разправят, че ходила на поклонение. Но за вечен срам на господин Маслон, който шпионираше толкова дълго нещастния господин Шелан, госпожа дьо Ренал не поискала да има работа с него. Тя ходила да се изповядва в Дижон или в Безансон.

— Тя дохожда, значи, в Безансон? — запита Жулиен и руменина заля челото му.

— Доста често — отговори Фуке, като го изгледа въпросително.

— Имаш ли броеве от „Конститусионел“ в себе си?

— Какво казваш? — запита Фуке.

— Питам те имаш ли броеве от „Конститусионел“ — подзе Жулиен невъзмутимо. — Те се продават тук по тридесет су броят.

— Как? Дори в семинарията либерали! — извика Фуке. — Нещастна Францийо! — додаде той, като подражаваше лицемерния глас и сладникавия тон на абат Маслон.

Това свиждане би произвело дълбоко впечатление на нашия герой, ако още на другия ден една думичка, подхвърлена от дребничкия семинарист от Вериер, който му се струваше глупаво момче, не го наведе на важно откритие. Откакто Жулиен влезе в семинарията, поведението му беше редица от погрешни стъпки. Той горчиво се надсмя сега над себе си.

Наистина всяка важна постъпка в живота му бе умело провеждана; но той не се грижеше за подробностите, а семинарските хитреци гледаха само подробностите. Затова между другарите си той минаваше вече за волнодумец. Множество дребни простъпки го бяха издали.

В техните очи той беше се провинил в страшен грях: мислеше, съдеше със своя ум , вместо да следва сляпо авторитета и примера. Абат Пирар не му помагаше решително в нищо; той дори не заговори с него нито веднъж извън изповеднята, където слушаше повече, отколкото говореше. Всичко би било съвсем иначе, ако Жулиен беше избрал абат Кастанед.

От минутата, когато разбра безразсъдството си, Жулиен престана да се отегчава. Нужно му бе да узнае колко далеч е оставил да отиде злото и за тази цел поотстъпи от високомерното и упорито мълчание, с което отблъскваше другарите си. И ето тогава почнаха да си отмъщават върху него. Неговите опити да ги заговори бяха посрещнати с презрение, което стигаше до присмех. Той узна, че откакто е постъпил в семинарията, нямаше нито минута — главно през междучасията, — която да не е имала за него някаква добра или лоша последица, която да не е увеличила броя на враговете му или да не е разположила в негова полза някой искрено добродетелен семинарист или поне някой не такъв невежа като другите. Злото, което той трябваше да поправи, беше огромно, задачата — много тежка. Отсега нататък вниманието на Жулиен бе непрекъснато нащрек; той трябваше да се покаже съвсем друг човек.

С голяма мъка той например сдържаше очите си да не шарят наоколо. Не току-така в тия места ги държат наведени. „Колко самонадеян съм бил във Вериер! — мислеше си Жулиен. — Въобразявах си, че живея, а само съм се готвил за живота; ето ме най-сетне в света, такъв, какъвто ще го виждам докрай, докато изиграя ролята си, заобиколен от върли врагове. Каква безкрайна мъка е — добави той — да се преструваш така всяка минута! Подвизите на Херкулес бледнеят пред това лицемерие, Херкулес на новите времена е Сикст Пети; той е мамил петнадесет години подред със смирението си четиридесетте кардинали, които са го виждали в младините му жизнерадостен и надменен.“