Стендал - Червено и черно

Аманда получаваше парите на тезгяха; Жулиен беше горд, че се е осмелил да говори; около една от билярдните маси се скараха. Виковете и протестите на играчите, отекнали в огромната зала, се сливаха в някаква глъчка, която учудваше Жулиен. Аманда стоеше замечтана, с наведени очи.

— Ако искате, госпожице — каза й той изведнъж уверено, — ще кажа, че съм ваш братовчед.

Тази забавна самоувереност се хареса на Аманда. „Това не е нищо и никакъв момък“ — помисли си тя. И му каза много бързо, без да го гледа, тъй като нейният поглед през това време следеше дали някой не се приближава до тезгяха:

— Аз съм от Жанлис, близо до Дижон; кажете, че и вие сте от Жанлис и братовчед на майка ми.

— Няма да забравя.

— Лете всеки четвъртък в пет часа семинаристите минават оттук пред кафенето.

— Ако вие си спомните за мене, когато минавам, вземете китка теменужки в ръката.

Аманда го изгледа учудено; този поглед превърна смелостта на Жулиен в безстрашие; ала все пак се изчерви до ушите, когато й каза:

— Чувствувам, че ви обичам лудо.

— Говорете по-тихо — каза му тя уплашено.

Жулиен се стараеше да си спомни няколко фрази от един изпокъсан том на „Новата Елоиза“, който беше намерил във Вержи. Неговата памет му служеше добре; десетина минути той повтаряше наизуст „Новата Елоиза“ на омаяната госпожица Аманда и сам беше във възторг от храбростта си, когато изведнъж лицето на хубавата франшконтейка доби леден израз. Един от нейните любовници се появи на вратата на кафенето.

Той се приближи до тезгяха, разкършил плещи, като подсвиркваше; поизгледа Жулиен. В един миг въображението на Жулиен, склонно да преувеличава всичко, бе обзето от мисълта за дуел. Той побледня силно, отмести чашата, придаде си самоуверен вид и изгледа съперника си втренчено. Когато съперникът му се наведе, за да си налее свойски чаша ракия на тезгяха, Аманда с поглед заповяда на Жулиен да спусне очи. Той я послуша и две минути стоя, без да мръдне, бледен, решен, мислейки само за това, което ей сега щеше да се случи: той беше наистина хубав в тази минута. Съперникът се учуди от погледа на Жулиен; като гаврътна на един дъх чашката ракия, той каза нещо на Аманда, мушна ръцете си в страничните джобове на грамадния си сюртук и се приближи до една билярдна маса, като подсвиркваше и гледаше Жулиен. Жулиен, побеснял от гняв, стана; но той не знаеше как да постъпи, за да го предизвика. Сложи вързопчето на пода и с най-нехайния вид, който можеше да си придаде, тръгна към билярда.

Напразно благоразумието му казваше: „Ако завържеш дуел още с пристигането си в Безансон, свършено е със свещеническото ти поприще.“

— Все едно, затуй пък няма да кажат, че съм се уплашил от един нахалник.

Аманда видя неговата смелост; тя се хвърляше в очи наред с простодушните му обноски; той веднага й се понрави повече от снажния младеж в сюртук. Тя стана и като се преструваше, че следи някакъв минувач на улицата, застана бързо между него и билярда:

— Не гледайте накриво този господин, той ми е зет.

— Та какво от това? Той пръв ме погледна.

— Искате да ме направите нещастна ли? Вярно, той ви погледна пръв, но той може би ще дойде и да поприказва с вас. Аз му казах, че сте роднина на майка ми и дохождате от Жанлис. Той е франшконтеец и никога не е отивал в Бургундия по-далеч от Дол; тъй че кажете му, каквото ви дойде на ума, не се страхувайте от нищо.

Жулиен се колебаеше още; тя добави много бързо — нейното въображение на касиерка я снабдяваше изобилно с всякакви лъжи:

— Вярно, той ви погледна пръв, но тъкмо тогава той ме питаше кой сте; той си е такъв грубичък с всички хора, съвсем не е искал да ви обиди.

Жулиен следеше с очи мнимия зет; видя го как купи номер, за да участвува в играта на по-отдалечената от двете билярдни маси. Чу го как извика с дебелия си глас заплашително: „Ей сега ще ви покажа как се играе!“ Жулиен бързо се шмугна зад госпожица Аманда и пристъпи към билярда. Аманда го хвана за ръката.

— Елате по-напред да ми платите — каза му тя.

„Права е — помисли Жулиен, — тя се страхува да не се измъкна, без да платя.“ Аманда беше също тъй развълнувана като него и почервеняла; тя му върна остатъка колкото се може по-бавно, а през това време повтаряше нисичко:

— Излезте веднага от кафенето или няма да ви обичам вече; а аз все пак ви обичам много.

Жулиен наистина излезе, но бавно. „Дали не съм длъжен — питаше се той непрестанно — да отида и аз, да погледна на свой ред, подсвирквайки, този грубиянин?“ И това съмнение го накара да престои един час на булеварда пред кафенето; той поглеждаше дали онзи човек няма да излезе. Но човекът не се яви и Жулиен си тръгна.