Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Впрочем този също е от друга планета — каза Корней тихичко. — Тук го излекуваха и скоро той ще се върне на своята планета.

Гаг преглътна на сухо, изпращайки с очи оздравелия чуждоземец. Той имаше странни уши. Всъщност почти нямаше уши, а голият му череп неприятно поразяваше с изобилието от някакви възвишения и възлести гребеновидни изпъкналости. Гаг отново преглътна и погледна зеброжирафа.

— Нима… — започна той и млъкна.

— Да?

— Моля за извинение, Корней… Мислех… всичко това… отвъд стената…

— Не, не е кино — с оттенък на нетърпение в гласа каза Корней. — И не е клетка. Това е истинско и така е навсякъде. Искаш ли да го погалиш? — попита той изведнъж.

Гаг целият се напрегна.

— Слушам — каза той с пресипнал глас.

— Ама не, ако не искаш — няма. Просто трябва да разбереш, че…

Корней изведнъж секна. Гаг вдигна очи към него. Корней гледаше над главата му към залата, където отново се разнесоха гласове и смях и лицето му неочаквано и странно се промени. Ново изражение се появи там — смесица от тъга, болка и очакване. На Гаг вече му се бе случвало да види такива лица, но той не успя да си спомни къде и кога. Обърна се.

На другата страна на залата до самата стена стоеше жена. Гаг дори не успя да я разгледа както трябва — след миг тя изчезна. Но тя беше облечена в червено, имаше гарвановочерна коса и ярки, може би сини очи на бялото лице. Неподвижен език от червен пламък на кремавия фон на стената. И изведнъж — нищо. А Корней каза спокойно:

— Е, хайде да тръгваме…

Лицето му бе предишното, сякаш нищо не се бе случило. Те вървяха покрай прозрачната стена, а Корней му говореше:

— Сега ще се озовем на съвсем друго място. Разбираш ли, ще се озовем! Няма да прелетим, няма да преминем на друго място, а просто ще се озовем там, имай предвид…

Отзад високо се разсмяха на няколко гласа. Гаг се изчерви, огледа се. Не, не се смееха на тях. Изобщо никой не ги гледаше.

— Влизай — каза Корней.

Това беше кръгла кабина като телефонна будка, само стените й не бяха прозрачни, а матови. Към кабината водеше врата, а от там се носеше мирис, какъвто се явява след силна буря. Гаг плахо пристъпи навътре, Корней се вмъкна след него и отворът на вратата изчезна.

— После ще ти обясня как се прави това — говореше Корней. Той бавно натискаше клавишите на малкия пулт, вграден в стената. Такива пултове Гаг беше виждал на сметачните машини в счетоводството на школата. — Ето, набирам шифъра — продължи Корней. — Набрах го… Виждаш ли зелената светлинка? Това означава, че шифърът има смисъл, а терминалът е свободен. Сега тръгваме… Ето това червено бутонче…

Корней натисна червения бутон. За да не падне, Гаг се улови за пуловера му. Подът сякаш за миг изчезна, а после отново се появи и зад матовите стени изведнъж стана по-светло.

— Това е — каза Корней. — Излизай.

Залата я нямаше. Имаше широк, ярко осветен коридор. Възрастна жена в блестяща като живак наметка се дръпна встрани, за да им направи път. Тя строго премери с поглед Гаг, погледна Корней, при което лицето й изведнъж трепна, после бързо се вмъкна в кабинката и вратата зад нея изчезна.

— Направо — каза Корней.

Гаг тръгна напред. След като направи няколко крачки, той тихичко си пое дъх.

— Само за миг — и сме на двайсетия километър — каза Корней зад гърба му.

— Покъртително… — отвърна Гаг. — Не знаех че можем да правим такива неща…

— Е, да предположим, че вие още не ги можете… — възрази му Корней. — Тук, надясно.

— Не, имам предвид — по принцип… Разбирам, че всичко е засекретено, но за армията…

— Върви, върви — побутна го Корней по гърба.

— За армията тази работа е незаменима… За армията, за разузнаването…

— Така — каза Корней. — Сега се намираме в хотела. Това е моята стая. Живеех тук, докато те лекуваха.

Гаг се огледа. Стаята беше голяма и съвсем празна. Никакви следи от мебели. Вместо предната стена — синьо небе, останалите стени — разноцветни, подът — бял, а таванът — като в болницата на разноцветни карета.

— Хайде да си поговорим — каза Корней и седна.

Той трябваше да падне с мършавия си задник върху белия под. Но подът се изду срещу падащото му тяло, сякаш го обтече и се превърна в кресло. Това кресло само преди миг го нямаше. То просто поникна. Направо от пода. Пред очите му. Корней метна крак връз крак и по навик обхвана коляното си с кокалестите си пръсти.

— Ние много спорихме, Гаг — започна той, — какво да те правим. Какво да ти разкажем и какво да скрием от теб. Как да направим, щото ти, опазил Бог, да не се побъркаш…