Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

Гаг облиза пресъхналите си устни.

— Аз…

— Предлагаха, например, да те оставим за три-четири месеца в безсъзнание. Предлагаха да те хипнотизираме. Много и различни глупости се предлагаха. Аз бях против. И ето защо. Първо, защото вярвам в теб. Ти си силно и тренирано момче, видях те в боя и зная, че си много издържлив. Второ, за всички ще бъде добре, ако видиш нашия свят… пък било и само късче от нашия свят. Е, и трето, честно ще ти кажа: може да ми потрябваш.

Гаг мълчеше. Краката му се вдървиха, той стискаше с все сила, до болка ръцете си, сключени зад гърба. Корней изведнъж се наведе напред и каза нещо, което прозвуча като заклинание:

— Нищо страшно не се е случило с теб. Нищо страшно с теб няма да се случи. Ти си в пълна безопасност. Ти просто извършваш пътешествие, Гаг. Ти си на гости, разбираш ли?

— Не — каза Гаг дрезгаво.

Той се обърна и тръгна право към синьото небе. Спря се. Погледна. Стиснатите му юмруци побеляха. Той направи крачка назад, втора, трета, отдръпваше се все по-назад и назад, докато лопатките му опряха в нещо.

— Значи… аз вече съм там? — каза той дрезгаво.

— Значи ти вече си тук — каза Корней.

— Каква ми е задачата?… — попита Гаг.

С една дума, момчета, здравата загазих. Сигурно никой Боен котарак не е загазвал така преди мен. Седя си сега на разкошната полянка, затънал до шия в меката тревна морава. Около мен — благодат, чистия курорт на езерото Загута, само дето самото езеро го няма. Дърветата — никога не бях виждал такива дървета: листата им зелени, та зелени, меки, копринени, а на клоните висят разкошни плодове — круши се казват — вкусни, пръстите да си оближеш — яж до насита. Наляво от мен гора, а точно пред мен къща. Корней казва, че я е построил със собствените си ръце. Може би, не зная. Зная само, че когато ме назначаваха караул при ловния павилион на негово височество, тогава и там имаше къща — разкошна къща, но бяха го построили големи глави, къде ти ще го прави той самият. Пред къщата има басейн, с чиста вода, щом я погледнеш и ти се иска да си пийнеш, да се изкъпеш. А наоколо — степ. Там още не съм ходил. Засега не ми се ще. Не ми е до степта сега. Сега се опитвам да разбера, на какъв език мисля, змийско мляко! Та нали откак се помня, никакви езици освен алайски не съм знаел. Военният разговорник естествено не влиза в сметката: всякакви там „горе ръцете“, „залегни“, „кой е командирът“ и прочие. А сега ето че не мога да проумея кой е родният ми език — техният руски или алайският? Корней казва, че са ми натикали двайсет и пет хиляди думи и разни там идиоми на руски език за една нощ, докато съм спял след операцията. Не зная. Идиом… Как беше това на алайски? Не зная.

Ами я да видим, какво е първото нещо, което си помислих? Спецлаборатория. Такива ги има у нас, знам. Корней е офицер от нашето разузнаване. И ме готвят за някаква особено важна задача. Може би интересите на негово височество са се разпрострели до другия континент. А може би, дявол да го вземе, и на друга планета. Защо пък не? Какво знам аз?

А пък аз, глупакът, отначало си помислих, че около мен всичко е декор. А после един ден живея тук, а на другия — не, така, момчета, не става. Декор ли е този град? Онези сините грамади, които се появяват от време на време на хоризонта — те декор ли са? А лапането? Ако покажа на момчетата това лапане — няма да повярват, ще кажат че такова лапане няма. Вземаш тубичката като тези от паста за зъби, изстискваш я на чинията и като започне да ти пуска мехури, да съска и тогава трябва да вземеш другата тубичка, да я стиснеш и преди да кажеш „ах“, на чинията пред тебе се появява чудесно парче месо, цялото зачервено, а миризмата му… е, да не ви разправям. Това, момчета, не е декор. Това е месо. Или да кажем, небето нощем: всички съзвездия са изкривени. И Луната. Също ли е декор? Честно казано, тя съвсем си прилича на декор. Особено когато е високо. Но когато изгрява, е направо страшна. Огромна, набъбнала, червена, пълзи иззад дърветата… Кой ден съм вече тук, пети ли, или повече, но и досега от това зрелище ме побиват тръпки.

Но работата е лоша. Могъщи са тези тук, могъщи са и това се вижда с просто око. А срещу тях, срещу цялата тяхна мощ аз тук съм сам. И най-страшното е, че никой при нас не знае за тях. Ходят си те по нашата Гиганда като у дома си, знаят всичко за нас, а ние за тях — нищо. С какво са дошли при нас, за какво сме им притрябвали? Страшно… Като си представиш цялата тяхна дяволщина — всички тези мигновени скокове на стотици километри без самолети, без коли, без железница… техните здания по-високи от облаците, невъзможни, невероятни, като лош сън… стаи като летящи килимчета, храната направо от въздуха, лекари чародеи… А днес сутринта сънувах ли, какво ли беше? — Корней направо от басейна, без нищо по себе си, само по едни плувки, излетя към небето като птица, развъртя се над градината и изчезна зад дърветата.