Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

— Слушай, Гаг — проговори изведнъж той. — Може би на теб ти е скучно тук, а?

С този въпрос ме завари неподготвен. Кой знае как трябва да отговоря. И изобщо отде да знам, скучно ли ми е, или не? Тъжно — това да. Неуютно — да. Място не мога да си намеря — да. Но скучно ли ми е? Когато човек е в окопа под обстрел — скучно ли му е? На него, момчета, не му остава време да скучае. И на мен сега не ми остава време да скучая.

— Съвсем не — казвам. — Разбирам положението си.

— Е, и как го разбираш?

— Изцяло се намирам на ваше разпореждане.

Той се усмихна.

— На мое разпореждане… Добре, няма да говорим за това. Аз, както виждаш, не мога да ти отделя цялото си време. Пък и ти, според мен, не се стремиш особено към това. Стараеш се да се държиш по-настрана от мен…

— Съвсем не — възразих аз вежливо. — Никога няма да забравя, че вие сте мой спасител.

— Спасител? Хм… До спасяването още е далеч. А не искаш ли да се запознаеш с един интересен субект?

Сърцето ми замря.

— Както заповядате — казвам.

Той помисли малко.

— Ами ще заповядам — каза той като се изправи. — Май че ще бъде полезно.

С тези неразбираеми думи той се приближи към далечната стена, направи там нещо и стената се отвори. Погледнах и се дръпнах назад. Че стените им тук за минутка се отварят и затварят — с това вече свикнах и даже ми е омръзнало. Но аз какво очаквах? Мислех си, че иска да ме запознае с математика, а там — змийско мляко! — стои ей толкав дангалак, висок два и половина метра, раменища, ръчища, шия няма никаква, а муцуната му сякаш покрита със забрало, гъста такава матова решетка, а отстрани на главището му стърчат нещо като фарове, нещо като уши. Ще си призная честно, че ако не бях в униформа, щях да офейкам умрял от страх. Честно. Аз щях да духна както си бях и в униформата, но краката ми се подкосиха. А пък този дългуч на всичкото отгоре каза с плътния си бас:

— Здрасти, Корней.

— Здравей, Драмба — му отговори Корней. — Излизай.

Оня излезе. И пак — какво очаквах? Че от стъпките му цялата къща ще се разтресе. Ама че чудовище, статуя! А той излезе, сякаш плуваше във въздуха. Нито звук, нито полъх — току-що беше в нишата, а сега стои в средата на стаята, наклонил към мен ушите си — фарове. Почувствах, че лопатките ми опряха в стена и не мога повече да отстъпвам. А Корней, безделника му с безделник, се засмя и каза:

— Не се плаши, не се плаши, Бойни котарако! Това е робот! Машина!

Благодаря, мисля си. Да не би да ми стане по-леко от това, че е машина.

— Такива като него вече не правим — каза Корней и погали дангалака по лакътя, като издуха от него някакви прашинки. — А моят баща с такива ходеше на Яйла и на Пандора. Помниш ли Пандора, Драмба?

— Всичко помня, Корней — отвръща с басовия си глас дангалакът.

— Ето, запознайте се — каза Корней. — Това е Гаг, момъкът от преизподнята. Новак на Земята, нищо не знае тук. Преминаваш в негово разпореждане.

— Чакам вашите заповеди, Гаг — отвърна дангалакът с басовия си глас и като знак за поздрав вдигна широката си длан чак до тавана.

Изобщо всичко свърши благополучно. В дълбоката нощ, когато къщата спеше, аз се прокраднах в оня същия коридор и под математическите формули написах: „Кой си ти, приятелю?“

Когато излязоха на запуснатия път, слънцето вече се бе издигнало високо над степта. Росата бе изсъхнала, жилавата ниска трева шумолеше и хрущеше под краката им. Безброй скакалци цвъртяха наоколо, остър горчив мирис се носеше над нагрятата земя.

Пътят беше странен. Идеално прав, той започваше от мътносиния хоризонт, разсичаше наполовина земния кръг и свършваше отново до мътносиния хоризонт, там където непрекъснато, и денем, и нощем, нещо много далечно и неясно лумваше, святкаше, движеше се, издуваше се и отново се свиваше. Пътят бе широк, матово проблясваше на слънцето, а платното му сякаш бе разстлано върху степта, масивно, с дебелина няколко сантиметра, заоблено по краищата с ивица от някаква плътна, но не твърда материя. Гаг стъпи на платното и много учуден от неочакваната му еластичност, няколко пъти лекичко подскочи на място. Това, разбира се, не беше бетон, нито пък обикновен напечен от слънцето асфалт, а нещо като много плътен каучук. Този каучук излъчваше прохлада, а не задушния зной на нажежено покритие. И на повърхността на платното нямаше никакви следи, нямаше дори прах. Гаг се наведе и прокара ръка по гладката, почти хлъзгава повърхност. Погледна ръката си. Дланта му беше чиста.