Аркадий Стругацки - Човекът от преизподнята

И ме поведе по места, където преди това не ме беше водил. Не, момчета, аз с тоя дом никога няма да се оправя. Дори не знаех, че в тази къща има такива неща. В гостната той се пъхна в стената до книжната ниша — и се откри вратичка, а зад вратата се появи стълбище за надолу, за подземието. Излезе, че в къщата има още един цял етаж, под земята, също така разкошен и осветен сякаш с дневна светлина, но там никой не живееше. Беше нещо като музей. Огромна стая и какво ли нямаше в нея!

— Разбираш ли, Гаг — казва ми той с някакво странно изражение — може би с тъга. — Аз преди това работех като космически зоолог, изследвах живота на другите планети. Ех, какви чудесни времена бяха! Ето виж тук! — Той ме хвана за ръкава и ме повлече към ъгъла, където на черна лакирана поставка беше разчекнат някакъв странен скелет с големината на куче. — Виждаш ли, той има два гръбначни стълба. Звяр от Нистагма. Когато хванахме първия екземпляр, отначало помислихме, че е някакво уродство. После още един такъв, трети… Стана ясно, че на Нистагма живее цял нов клон от животинския свят — двухордови. Те не се срещат никъде другаде… а и на Нистагма има само от един вид. Откъде се е взел? Защо?

И като започна… Влачеше ме от скелет на скелет, махаше с ръце, говореше високо — такъв още не бях го виждал. Изглежда страшно си обичаше космическата зоология. Или с нея бяха свързани някакви особени спомени.

Не знам. От това, което ми говореше, аз малко разбирах и още по-малко запомних, пък и не се стараех особено. Какво ми влиза в работата! По-скоро забавно ми беше да гледам него, а и тези зверища!… А той имаше сигурно около сто парчета от тях. Било скелети, било цели, сякаш влети в големи прозрачни блокове (както разбирам — за да се запазят по-добре), било просто чучела, като в ловната къща на негово височество, но там имаше само глави или кожи.

Ето че във втората зала — щом влязохме там, аз дори се дръпнах назад — цялата стена отдясно бе покрита с една-единствена кожа. Змийско мляко! Дължината й беше около двайсет метра, широка бе около три, ако ли не и четири, щом стига чак до тавана. И цялата тази кожа бе покрита с нещо като пластинки или люспи, и всяка люспа беше колкото голяма чиния, и всяка сияе с най-чиста изумрудена светлина с червени отблясъци, така че цялата зала изглеждаше зеленикава от тази кожа. Онемях, не можех очи да откъсна от това сияние. Как може да има такова нещо по света! А главата му малка като моя юмрук и очите не се виждат, а в устата му и пръста си не можеш да пъхнеш — как е хранило такова туловище не е ясно…

После гледам — в края на залата сякаш има още една врата. В тъмно помещение. Приближихме се — да, момчета, това не излезе врата. Оказа се, че е отворена паст. Ей Богу, врата. И дори не врата на стая, а да речем на гараж. Или може би на хангар. Това зверище се нарича тахорг и го намират на Пандора. А Корней мина толкова разсеяно покрай него, сякаш беше костенурка или, да речем, някаква жаба. А главата му като два вагона, в пастта му цялата наша школа може да се побере. А какво трябва да бъде туловището при такава глава} И с какво го ловят! Навярно с ракетохвъргачка…

И какво още нямаше там! Всякакви птици, грамадни насекоми… Виж, Крака го запомних. Стои по средата на залата един крак. Също влят в онази прозрачната материя. Страхотен крак. По-висок от мене, възлест като старо дърво, ноктите — осем парчета, такива изобразяват на дракона Гугу, всеки нокът е като сабя… Добре. И какво е забележителното? Оказва се, че освен като този крак или, да речем, опашка, нищо друго от този звяр няма в нито в един музей на света. Живеел на планетата Яйла и толкова години го преследвали и пак не могли да го намерят цял. Куршуми го не ловели, газ не му действал, от всеки капан се измъквал, никога не са виждали мъртъв екземпляр, а го намирали така, на части. Станало ясно, че при тях повредените части просто се откъртват, живеят още известно време — гърчат се там или потръпват — и после, разбира се, замират… Да, кракът. Стоях пред този крак с отворена паст като тахорг. Все пак велик е Създателят…

Вървяхме, вървяхме, Корней разказваше, горещеше се, а на мен всичко това малко по малко взе да ми омръзва и започнах отново да мисля за своите си неща. Отначало за оня надпис в коридора. Какво да правя с него и какви изводи да си извлека, а после отново се върнах на Корней. Защо той, мисля си, живее сам? Нали е богат човек, самостоятелен. Къде му е жената, къде са му децата? И все пак има някаква жена. Първия път я видях, още когато бях в болницата, те там през цялата зала си намигаха. А после тя дойде при него тук. Тоест как е дошла не съм видял, а само как я изпращаше, до самата нулкабина я заведе — всичко това стана пред очите ми. Само дето не е истински щастлив с нея. Той й казва: „Чакам те всеки ден, всеки час, винаги“. А тя му казва: „А пък аз те мразя, всеки ден, всеки час…“ — или нещо от този род. Видяхте ли? А защо тогава идва, питам аз? Само дето разстрои човека до крайна степен. Тя в онази кабина — фър-р! — и сякаш нищо не е станало, а той, горкичкият, остана и на лицето му се изписа пак тази мъка, примесена с болка, като тогава в болницата, и аз накрая си спомних у кого съм виждал такова лице: у смъртно ранените, когато им изтича кръвта… Не, не е късметлия в личния си живот — и аз, чуждият човек, виждам с просто око това… Може би затуй работи денонощно, за да се отвлича. И тази зоологическа чудатост е заради същото… Ще ме пусне ли някога от това подземие, или така цял живот ще си ходим? Не, няма да ме пусне. Пак започна да обяснява нещо. Поне половината разгледахме ли? Май че сме разгледали…