Аркадий Стругацки - Бръмбар в мравуняка

С капитана май че не ни провървя. Капитанът на Еспада е прогресор. Капитанът на Желтухин е прогресор. А на нас — Вандерхузе. Редно е да бъде така, разбира се: Еспада ще влезе в контакт, Рем е основният доставчик на информация, а ние с Шчекн просто сме пеши разузнавачи в пуст безопасен район. Но когато нещо се случи — а то винаги нещо се случва, — ще се наложи да разчитаме само на себе си. В края на краищата старият мил Вандерхузе е всичко на всичко междузвезден пилот, опитен космически вълк. В плътта и кръвта му се е просмукала инструкция 06/03: „При откриване на признаци на разумен живот на планетата незабавно стартирай, като по възможност унищожиш всички следи от пребиваването си…“ А тук какво става — предупредителна стрелба, съвсем очевидно нежелание да се влезе в контакт и никой не само че не се кани да стартира незабавни, а напротив — всеки продължава да напредва и изобщо да си търси белята…

Къщите стават все по-високи и все по-разкошни. Изтъркан, плесенясал разкош. На банкета от лявата страна е спряла извънредно дълга колона от всякакви камиони. Очевидно тук движението е било отляво. Много от камионите са открити и в каросериите е натрупана покъщнина. Всичко това прилича на следи от масова евакуация, само не е ясно защо са се движили към центъра на града. Може би са отивали към пристанището?

Шчекн внезапно спира и изкарва триъгълните си уши от гъстата козина на темето. Съвсем близо сме до кръстовището, то е пусто и булевардът след него също е пуст, доколкото може да се види през сивата пелена.

— Воня — казва Шчекн. И като се забавя малко, добавя: — Зверове. — И след още малко допълва: — Много. Идват насам. Отляво.

Сега и аз усещам тази миризма, но това е само мирисът на прогизналата ръжда от камионите. И внезапно: тропот на хиляди крака и потракване на челюсти, скимтене, глух вой, ръмжене и сумтене. Хиляди крака. Хиляди гърла. Глутница. Озъртам се, търся подходящ вход, за да избегна срещата.

— Глупости — казва Шчекн. — Кучета.

В същия миг от пресечката вляво шурна. Кучета. Стотици кучета. Хиляди. Плътен сиво-жълто-черен поток, трополящ, скимтящ, остро вонящ на мокра кучешка козина. Челото на потока вече нахлу в пресечката отдясно, а потокът блика ли, блика, но ето че няколко кучета се отделят от глутницата и рязко свиват към нас — едри проскубани животни, измършавели, с кичури скапваща козина. Зли, щъкащи очи, жълти, олигавени зъби. С тънко, сякаш жално лаене те се приближават в лек тръс и не направо, а по някаква усукана дъга, като извиват прегърбените си туловища и прибират под себе си потрепващите опашки.

— В къщата — реве Вандерхузе. — Ама защо стоите? Влизайте в къщата!

Моля го да не вдига врява. Пъхам ръката си в джоба на комбинезона и стисвам ръкохватката на скорчера. Шчекн казва:

— Недей. Аз сам ще се оправя.

Поклащайки се, той бавно се насочва срещу кучетата. Не заема бойна поза. Той просто върви.

— Шчекн — казвам. — Хайде да не се захващаме.

— Хайде — отвръща Шчекн, без да се спира.

Не разбирам какво е намислил и като държа скорчера с дулото надолу в отпуснатата си ръка, вървя покрай колоната от камиони след него и малко встрани. Трябва да увелича пространството за стрелба, в случай че мръсножълтият поток изведнъж завие към нас. Шчекн продължава да върви, а кучетата са спрели. Те отстъпват, извръщат се настрани, като още повече се изгърбват и съвсем натикват опашките си под краката, и когато до най-близкото остават десетина крачки, те внезапно с паническо скимтене си плюят на петите и мигновено се сливат с глутницата.

А Шчекн все върви. Точно по осевата линия, без да бърза, поклащайки се, сякаш кръстовището пред него е съвсем пусто. Тогава стискам зъби, насочвам скорчера напред и преминавам по средата на улицата зад Шчекн. Мръсножълтият поток е вече съвсем наблизо.

И тогава внезапно над кръстовището се разнася отчаян вой. Глутницата се разкъсва, като очиства пътя пред нас. След няколко секунди в пресечката отдясно не е останало нито едно куче, а пресечката вляво е задръстена от движещата се маса от космати тела, запънати лапи и озъбени муцуни.

Пресичаме кръстовището, осеяно с кичури мръсна козина, ревящият ад остава зад гърба ни и тогава насила се спирам и поглеждам назад. Средата на кръстовището е пуста, както по-рано. Глутницата е завила. Тя се отдалечава от нас по булеварда, като се носи покрай колоната от камиони към покрайнините. Скимтенето и воят полека-лека стихват, още минута и всичко става както преди: чува се само енергичният тропот на хиляди крака, потракване на челюсти, ръмжене и сумтене. Въздъхвам с облекчение и напъхвам скорчера обратно в кобура. Здравата се уплаших.