Аркадий Стругацки - Бръмбар в мравуняка

— А ето ти нещо ново — казвам аз.

Това е нещо като кабина на йонен душ — цилиндър, висок към два метра и с диаметър около метър, от полупрозрачен материал, напомнящ кехлибар. Овалната врата по цялата му височина е разтворена широко. Изглежда, че някога тази кабина е стояла вертикално, а после отстрани под нея са сложили взрив и сега тя е много наклонена, така че ръбът на дъното й се е понадигнал заедно със срасналия се с него пласт от асфалт и глинеста пръст. В друго отношение тя не е пострадала, пък и в нея не е имало нищо, което да пострада — вътре тя е празна като празна чаша.

— Чаша — казва Вандерхузе. — Но с врата.

Правя донесението. Щом приема донесението, той пита:

— А въпроси имате ли?

— Два въпроса са естествени: защо са поставили тук това нещо и на кого е попречило то. Обръщам внимание, че няма никакви кабели и проводници. Шчекн, ти имаш ли въпроси?

Шчекн е повече от равнодушен — той се чеше, обърнал задника си към кабината.

— Моят народ не познава такива предмети — съобщава той високомерно. — На моя народ това не е интересно. — И той отново се захваща да се чеше съвсем предизвикателно.

— Това е всичко — казвам аз на Вандерхузе и Шчекн тутакси става и тръгва нататък.

Виж ти каква била работата — на неговия народ това не било интересно, мисля си аз, като крача подире му и малко вляво. Ще ми се да се усмихна, но в никакъв случай не трябва да се усмихвам. Шчекн не може да понася подобен род усмивки, неговата чувствителност към най-малките оттенъци на човешката мимика е смайваща. Странно откъде се е появила у главанаците тази чувствителност? Нали техните физиономии (или муцуни?) почти напълно са лишени от мимика — поне доколкото човек ги усеща. Мимиката на обикновеното дворно куче е доста по-богата. А пък той отлично разбира човешките усмивки. Изобщо главанаците разбират хората сто пъти по-добре, отколкото хората разбират главанаците. И аз знам защо. Ние се стесняваме. Те са разумни и на нас ни е неудобно да ги изследваме. А виж, те не изпитват подобно неудобство. Когато живяхме у тях в Крепостта, докато те ни укриваха, хранеха, пояха и вардеха, колко пъти неочаквано откривал, че са направили с мен поредния експеримент! И Марта се оплакваше на Комов от същото, и Ролингсън, и само Комов никога не се оплакваше, защото мисля, че е твърде самолюбив, за да се оплаква. А Тарасконеца в края на краищата просто избяга. Замина на Пандора, занимава се със своите чудовищни тахорги и е щастлив… Защо Шчекн се заинтересува толкова много от Пандора? Той по всякакъв начин гледаше да забави излитането. Ще трябва после да проверя вярно ли е, че група главанацн са помолили да им дадат транспортно средство, за да се преселят на Пандора.

— Шчекн — казвам аз, — би ли ти се искало да живееш на Пандора?

— Не. На мен ми е необходимо да бъда с тебе.

На него му било необходимо. Бедата е там, че в техния езил винаги има една модалност. Няма никаква разлика между „необходимо е“, „трябва“, „искам“ и „мога“. И когато Шчекн говори на руски, той май използва тези понятия наслуки. Никога не може точно да се каже какво има предвид. Може би сега той искаше да каже, че ме обича, че не му е хубаво без мене, че му харесва да бъде само с мене. А може би, че да бъде с мен е негово задължение, че на него му е възложено да бъде с мене и че той има намерение честно да изпълни своя дълг, макар че от всичко на света най-много му се иска да се промъква през оранжевите джунгли, жадно да улавя всяко шумолене и да се наслаждава на всеки мирис, а па Пандора те са колкото щеш…

Огромна змия протече през улицата като пъстра метална лента, нави се на спирала пред Шчекн и заплашително надигна ромбоидната си глава. Шчекн даже не се спира — небрежно и бързо замахва с предната си лапа, ромбоидната глава отлита на тротоара, а той вече тича в тръс нататък, като оставя зад гърба си извиващото се на кълбо обезглавено тяло.

Чудни хора, те се страхуваха да ме пуснат само с него! А Шчекн е първокласен боец, много умен, с невероятен усет за опасностите и абсолютно безстрашен — не по човешки безстрашен… Но. Разбира се, не може да се мине и без някакво „но“. Ако се наложи, аз ще се бия за Шчекн като за землянин, като за самия себе си. А Шчекн? Не знам. Естествено на Саракш те се биха за мене, биха се и убиваха, и загиваха, прикривайки ме, но винаги ми се струваше, кой знае защо, че те се биеха не за мене, не за своя другар, а за някакъв отвлечен, макар и много скъп за тях принцип… Приятели сме с Шчекн вече пет години, ципите между пръстите му още не бяха опадали, когато се запознахме с него, аз го учих да говори на руски и как да ползва Линията за доставки. Не се отделях от него, когато боледуваше от своите странни болести, от които нашите лекари така и нищо не можаха да разберат. Търпях лошите му обноски, примирявах се с безцеремонните му изказвания, прощавах му това, което не прощавам никому на този свят. А и досега не зная какъв съм аз за него…