Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

9 май, 21:30.

Окигбо, Киприан. Той ме прие на контролния адрес в 10:15 часа. Посрещна ме любезно и приветливо, макар да имаше вид на човек, който мисли за нещо друго. Настани ме в гостната, пъхна ми в ръцете чаша кокосово мляко, изслуша моята легенда и каза: „Боже мой, та това никак не е смешно!“, след което се оттегли със загрижен вид някъде навътре в дома си. Чаках го цял час, а после огледах дома. Нищо не открих. Прозорците в кабинета, двете спални и мансардата бяха широко отворени, но под тях нямаше никакви следи. В ателието (?) му пък напротив — всички прозорци бяха плътно затворени и закрити с метални щори и вътре цареше нетърпим студ (трябва да е било някъде под минус пет градуса, водата в аквариума беше покрита с ледена коричка). При това не открих никакви следи от хладилно устройство. Халатът, с който К. Окигбо ме прие, се въргаляше на пода в кабинета. Почаках стопанина още два часа, след което разпитах съседите. Нищо съществено не установих: К. Окигбо бил затворен човек, гости не приемал, почти през цялото време стоял у дома си, не се грижел за градината, а иначе бил приветлив, много обичал малките деца, особено бебетата, които още не са проходили, и знаел как да се отнася с тях. Може би само ми се е сторило, че К. Окигбо ме прие? (Вж. д/д №048/99)

11 май, 10:45

При опит да установя дали Емил Фар-Але се намира на контролния адрес ми прилоша и имах съновидения. Тъй като не съм в състояние да определя дали това, което се случи, се отнася лично до мен, или представлява интерес и за работата ми, отделих отчета за него в специално донесение-доклад №048/99.

(Край на четиринадесетия документ)

Така и никога не разбрах какво впечатление са направили на Тойво Глумов резултатите от проверката на Сандро Мтбевари. Мисля, че е бил поразен. И не са го потресли толкова резултатите сами по себе си, колкото мисълта, че той до такава степен си е позволявал да подценява наистина невероятното могъщество на противника.

Не видях Тойво нито на 11-и, нито на 12-и, нито на 13-и май. Навярно това са били трудни дни за него, когато се е приспособявал към новата си роля — ролята на Альоша Попович, пред когото вместо очаквания огромен Идол Погански внезапно се появява самият злобен бог Локи. Но през всичките тези дни се сещах и мислех за него, защото за мен утрото на 11 май започна с два документа.

ДО НАЧАЛНИКА НА ОТДЕЛА ЗА ИЗВЪНРЕДНИ ПРОИЗШЕСТВИЯ

ОТ ПРЕЗИДЕНТА

Скъпи Биг Бъг!

Какво да се прави, ще ме слагат на операционната маса. Но както се казва, всяко зло за добро. Моите задължения поема (струва ми се, от утре) Г. Комов. Той, разбира се, ще ги изпълнява наред със своите. Предадох му всичките Ваши материали. Няма да скрия, че той се отнесе скептично към тях. Но Комов ме познава, а познава и Вас. Сега той е подготвен, така че има надежда да го убедите, особено ако успеете да се сдобиете с новите материали, които смятахте да набавите. При това отсега нататък ще имате работа не само с президента на сектор в КК-2, но и с влиятелен член на Световния съвет. Желая Ви успех, а пък Вие пожелайте успех на мен.

(Край на петнадесетия документ)

Мак!

1. Глумов, Тойво Александрович днес е поставен под наблюдение. (Зарегистриран е в 8:05.)

2. Днес са поставени под наблюдение и:

— Каскази, Артек, 18, ученик, Техеран, 7:05

— Мауки, Чарлс, 63, маритехник, Одеса, 8:25

(Край на шестнадесетия документ)

Може би е странно, но почти не помня какво преживях, когато прочетох смайващото съобщение на Лаборанта. Спомних си само усещането — беше като неочакван и дори подъл камшичен удар по лицето изневиделица, ей така, без причина, от засада, когато не го очакваш, когато чакаш нещо друго. По детински обидно ми беше, до сълзи, това е всичко, което си спомням, само това е останало от онзи навярно цял час, който прекарах с провикнала челюст, втренчен пред себе си, с невиждащи очи.

Сигурно тогава в главата ми са се мяркали глупави мисли за измяна, за предателство. Навярно съм изпитвал ярост, досада и жестоко разочарование заради това, че вече беше разработен определен план за действие, в който на всеки беше отредено особено място, а сега в този план зейна дупка, която беше невъзможно да запълня. И горчивина, разбира се, ме беше налегнала, безнадеждна мъка за загубата, за загубата на приятеля, на съмишленика, на сина.

А най-точно казано, това беше временно умопомрачение, дори не душевен смут, а безразборно разхвърляни отломки от чувства.