Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

— Това беше Бадер — казах аз. — Взел си е последно сбогом… Да вървим.

Измъкнахме се от глайдера и се заизкачвахме по стълбата.

— Стегни се — рекох на Тойво, без да се извръщам към него. — Отиваш да докладваш. Ще има много важен делови разговор. Какво си се отпуснал.

— Радвам се, че ще има делови разговор — отвърна Тойво зад гърба ми. — Ама тъй като гледам, сега май не е време за делови разговори.

— Грешиш. Тъкмо сега му е времето. А що се отнася до Бадер… Сега не мисли за това. Мисли за работата.

— Добре — смирено рече Тойво.

Къщата на Горбовски — „Домът на Леонид“ — беше съвсем, съвсем стандартно архитектурно творение от началото на века: любимото жилище на хората, проправяли пътя в Космоса, към дълбините на океана или към земните недра, измъчени от тъга по идиличния начин на живот сред природата — без работилница, без стопански двор, без кухня… но затова пък с енергийна пристройка за обслужване на личната нула-Т-кабина, която се полагаше на Горбовски като член на Световния съвет. А наоколо имаше борове, пиренови храсталаци, миришеше на нагрети борови иглички и пчелите сънено жужаха в неподвижния въздух.

Изкачихме се на верандата и през разтворената врата влязохме в къщата. В гостната, където прозорците бяха плътно закрити с щори и светеше само лампионът край дивана, седеше някакъв човек, преметнал крак връз крак, и разглеждаше на светлината от лампиона някаква карта или ментосхема. Това бе Комов.

— Здравейте — казах аз, а Тойво мълчаливо кимна.

— Здравейте-здравейте — рече Комов някак нетърпеливо. — Заповядайте, седнете. Той спи. Заспа. Този проклет Бадер съвсем го съсипа… Вие сигурно сте Глумов?

— Да — каза Гойно.

Комов се втренчи в него и взе с любопитство да го разглежда. Изкашлях се и той тутакси се опомни.

— Майка ви случайно не е ли Майя Тойвовна Глумова? — попита Комов.

— Да — каза Тойво.

— Имал съм удоволствието да работя с нея — рече Комов.

— Така ли? — каза Тойво.

— Да. Тя не ви ли е разказвала? За операция „Ковчег“…

— Да. Знам тази история — каза Тойво.

— С какво се занимава сега Майя Тойвовна?

— С ксенотехнологиите.

— Къде? При кого?

— В Сорбоната. Мисля, че е при Салиня.

Комов кимаше. Той непрекъснато гледаше Тойво. Очите му блестяха. Явно видът на порасналия син на Майя Глумова пробуждаше в него някакви злободневни спомени. Отново се изкашлях и Комов веднага се извърна към мен.

— Ще се наложи да почакаме. Не ми се ще да го будя. Той се усмихваше насън. Явно сънуваше нещо хубаво… Дявол да го вземе Бадер с неговите сълзи и сополи!

— Лекарите какво казват? — попитах аз.

— Все едно и също. Няма желание да живее. А за това лекарства няма… По-точно има, но той не иска да ги взема. Вече не му е интересно да живее, там е работата. Ние не можем да го разберем… Все пак той вече е на сто и петдесет години… Глумов, я ми кажете, ако обичате, с какво се занимава баща ви?

— Почти не го виждам — отвърна Тойво. — Струва ми се, че сега е хибридизатор. Май че на Яйла.

— А вие… — понечи да продължи Комов, но замълча, защото от дъното на къщата се разнесе слаб дрезгав глас:

— Генадий! Кой е там при вас, оттатък? Нека да влязат…

— Да вървим — каза Комов, като скочи.

Прозорците в спалнята бяха широко отворени. Горбовски лежеше на дивана, завит до гърдите с голям вълнен шал на квадрати, и изглеждаше невъобразимо дълъг, мършав и жалък, чак да заревеш. Лицето му беше изпито, знаменитият му месест нос, напомнящ някога пантоф, беше станал кожа и кости, а хлътналите му очи бяха мътни и печални. Те сякаш повече не искаха да гледат, но трябваше да гледат и ето че гледаха.

— А-а, Максик… — рече Горбовски. щом ме видя. — Ти си все същият… напет хубавец… Драго ми е да те видя, радвам се…

Не беше вярно. Не му беше драго, че вижда Максик. Вече нищо не го радваше. Навярно му се струваше, че се усмихва приветливо, но всъщност на лицето му беше изписана гримаса на печална любезност. То излъчваше безкрайно и милостиво търпение. Сякаш Леонид Андреевич сега си мислеше: ето че дойде и друг… какво пък, не може да е за дълго… и те ще си отидат, както си заминаха всички преди тях, и пак ще останем насаме с покоя в душата ми…

— А това момче кое е? — полюбопитствува Горбовски, като явно положи усилие да превъзмогне апатията си.

— Тойво Глумов — рече Комов. — Инспектор от „Комкон“. Нали говорихме…

— Да-да-да… — вяло каза Горбовски. — Спомням си. Разказвахте ми. „Посещението на старата дама“… Седнете, Тойво, седнете, моето момче… Слушам ви…