Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

С галерата в ръце Кир някак се напъхал в кабината на нулевия транспорт и изчезнал в своя Петрозаводск. Базил съблякъл ужасното си яке, излегнал се на сянка направо на тревата и май че задрямал. Баба Албина се скрила във вила №1.

Тойво не влязъл в клуба, просто седнал на тревата, кръстосал нозе и зачакал.

В Малая Пеша не ставало нищо особено. От време на време Чугунения Юрген бълвал от дълбините на своята вила №7 нещо относно времето, нещо за реката и нещо във връзка с отпуската си. Албина, все така цялата в бяло, се появила на своята веранда и седнала под платнения навес. Разнесъл се тихият й мелодичен глас — явно разговаряла с някого по видеофона. На няколко пъти пред очите на Тойво се мярнал и Будалко Толстов. Той сновял между къщите, като непрекъснато клякал и разглеждал земята, пъхал се и ровел из шубрака, а понякога дори лазел на четири крака.

В седем и половина Тойво се надигнал, влязъл в клуба и се свързал по видеофона с майка си — обичайното контролно обаждане. Той се опасявал, че през деня ще бъде много зает и няма да намери друго време да позвъни. Поговорили си за това-онова… Тойво разказал, че срещнал тук една прастара балерина на име Албина. Не е ли това Великата Албина, за която в детството му проглушили ушите? Те обсъдили този въпрос и стигнали до извода, че това е напълно възможно, но имало и още една балерина със същото име, която била около петдесет години по-възрастна от Великата Албина… После те се сбогували до утре.

Навън някой гръмогласно изревал: „А раците? Льова, ами раците!…“

Льова Толстов припряно крачел към клуба, като раздразнено махал с лявата ръка към приятеля си да не крещи; с дясната притискал към гърдите си някакъв обемист пакет. Пред входа на сградата той се поспрял и с писклив фалцет се провикнал към вила №7: „Ей-сега ще се върна! След малко!“ Тогава забелязал, че Тойво го гледа, и взел да обяснява, сякаш се извинявал:

— Изключително странна история. Все пак трябва да разбера каква е тази работа.

Той се скрил в кабината на нулевия транспорт и след това известно време наоколо нищо не ставало. Тойво решил да чака до осем часа.

В осем без пет иззад гората неочаквано се появил глайдер, направил няколко кръга над Малая Пеша, като постепенно се спускал, и плавно кацнал пред вила №10 — същата, в която, ако се съдело по обстановката, живеело семейството на живописеца. От глайдера изскочил едър мъж, изкачил се на бегом по стълбите на верандата и като се извърнал, викнал: „Всичко е наред! Празно е. Няма нищо!“ Тойво се запътил към тях и докато вървял през площада, от глайдера излязла млада жена с късо подстригани коси, във виолетова хламида над коленете. Тя не се качила на верандата, а останала до глайдера, като стискала здраво дръжката на вратата.

Скоро станало ясно, че живописецът в това семейство е тъкмо жената, тя се казвала Зося Дядова и тъкмо нейния автопортрет видял Тойво във вилата на Яригини. Била на двадесет и пет — двадесет и шест години, учела в Академията, в класа на Комовски-Корсаков, и все още не била създала нищо значително. Била красива, много по-красива от своя автопортрет. С нещо напомняла на Тойво за неговата Ася, макар че той никога в живота си не бил виждал своята Ася толкова наплашена.

А мъжът се казвал Олег Олегович Панкратов и бил лектор в Сиктивкарския учебен окръг, а преди това, в продължение почти на тридесет години, бил астроархеолог, работил в групата на Фокин, участвувал в експедицията на Кала-и-Муг (известна още като „парадоксалната планета Морохаси“) и изобщо много бил видял и патил по белия свят, пък и по черния, сивия и всякакви други светове. Бил много спокоен, даже малко муден мъж, с ръце като лопати, стабилен, як и непоклатим, с булдозер не можеш го отмести, а при това в лице бил бял и румен, синеок, с нос като картоф и разкошна руса брада, същински Иля Муромец…

И нищо чудно нямало в това, че по време на снощните събития двамата съпрузи се държали по съвсем различен начин. Щом съгледал живите торби, които се опитвали да пролазят през прозореца на спалнята, Олег Олегович естествено се учудил, но изобщо не се уплашил. Може би защото тутакси си спомнил за онзи филиал в Нижняя Пеша, където навремето няколко пъти се бил отбивал, пък и самият вид на чудовищата не предизвиквал у него усещане за опасност. Погнуса — ето какво изпитвал той преди всичко. Погнуса и отвращение, ала никакъв страх. Като ги запъхал с длани, той не пуснал меховете в спалнята, а ги избутал обратно в градината. Те били противно податливо-гъвкави под дланите му; гадни, хлъзгави и лепкави на пипане, те напомняли най-вече вътрешностите на някакво огромно животно. Тогава той се разтичал из спалнята, като се мъчел да се сети къде може да си избърше ръцете, но в този миг Зося закрещяла на верандата и той забравил за погнусата си…