Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

— А кои сте вие, които не искате вече да живеете тук? — попитал Тойво.

— Аз, мама и татко. По-точно тази вила я използвахме за летуване, а иначе живеем в Петрозаводск.

— А къде са майка ти и баща ти?

— Спят. Вкъщи.

— Спят значи — повторил Тойво. — А ти как се казваш?

— Кир.

— Родителите ти знаят ли, че си тук?

Кир се поколебал, пристъпил от крак на крак и казал:

— Ама аз дойдох само за малко. Трябва да си взема галерата, цял месец я правих.

— Галерата… — повторил Тойво, като го оглеждал. По лицето на момчето била изписана само търпелива скука. По всичко личало, че то се притеснява само за едно — по-скоро да си вземе галерата и да се върне вкъщи, преди да са се събудили родителите му.

— Кога си заминахте оттук?

— Снощи. Всички заминаваха, та и ние. А галерата я забравихме.

— Защо си заминаха всички?

— Имаше паника. Ама вие не знаете ли? Всички офейкаха, дим да ги няма! И мама се уплаши, а татко рече: „Вижте какво, я да вземем да си ходим вкъщи.“ Качихме се на глайдера и излетяхме… Сега вече мога ли да тръгвам? Или не бива?

— Почакай малко. Защо настана паника, ти как смяташ?

— Защото се появиха тези животни. Излязоха от гората… или от реката. Кой знае защо всички се уплашиха и избягаха… Аз спях, мене мама ме събуди.

— А ти не се ли изплаши?

То свило рамене.

— Ами в началото и аз се уплаших… докато се разсъня… Всички реват, всички крещят, всички бягат, не можеш да разбереш какво става…

— А после?

— Нали ви казвам — качихме се на глайдера и излетяхме.

— Тия животни видя ли ги?

Неочаквано момчето се засмяло:

— Видях ги, разбира се… Едно от тях се пъхна в стаята направо през прозореца, такова едно рогато, само че рогата му не бяха твърди, а като на охлюв… много смешно беше…

— С една дума ти самият не се изплаши?

— Не, нали ви казвам: изплаших се, разбира се, защо ще ви лъжа? Мама се втурна в стаята побледняла и аз си помислих, че е станало някакво нещастие… помислих, че нещо с татко…

— Ясно, разбрах. Но от тия животни не се изплаши?

Кир отвърнал с досада:

— Ама защо човек трябва да се бои от тях? Та те са добри и смешни… едни такива меки, като от коприна, също като мангустите, само че без козина… Много важно, че са големи! И тигърът е голям, но какво от това, нима трябва да се боя от него? Слонът е голям, китът е голям, и делфини има големи… А тези животни изобщо не са по-големи от делфините и са едни такива ласкави…

Тойво извърнал глава към Базил. Провесил челюст, Базил слушал странното момче, а ръката му с недоядеиия сандвич висяла във въздуха.

— И колко хубаво миришат! — продължил Кир разпалено. — Те миришат на ягоди! Мисля, че тъкмо с ягоди се хранят… Би трябвали да ги опитомят, но да бягат от тях… откъде-накъде? — Той въздъхнал. — Сигурно вече са си отишли. Сега иди, че ги търси в тайгата… Има си хас! Всички така крещяха по тях, тропаха с крака и махаха с ръце да ги изпъдят! Разбира се, че са се уплашили! Опитай се вече да ги примамиш…

Той навел глава и тъжно се замислил. Тойво казал:

— Ясно. Обаче родителите ти не мислят така, нали?

Кир махнал с ръка.

— Да… Татко не толкова, но мама е категорична: кракът ми няма да стъпи там, никога, за нищо на света! И сега ще заминем за Курорт. А пък те там не се въдят… Или се въдят, а? Как се наричат, знаете ли?

— Не зная, Кир — рекъл Тойво.

— И тук не е останало нито едно, нали?

— Нито едно.

— Така си и мислех — казал Кир. После въздъхнал и попитал: — Мога ли да си взема галерата?

Базил най-сетне се поокопитил. Той шумно станал и рекъл:

— Да вървим. Аз ще те придружа. Нали така? — обърнал се той към Тойво.

— Разбира се — отвърнал Тойво.

— Защо ще ме придружавате? — възмутено попитал Кир, но Базил вече бил сложил ръка на рамото му.

— Хайде-хайде да вървим — казал той. — Цял живот съм мечтал да видя с очите си истинска галера.

— Ама тя не е истинска, тя е само модел…

— Още по-добре. Цял живот съм мечтал да видя модел на истинска галера…

Те тръгнали. Тойво си изпил кафето и също излязъл навън.

Слънцето вече доста приличало, по небето не се мяркало никакво облаче. Над избуялата трева на площада проблясвали сини водни кончета. И сред това металическо блещукане, също като някакво чудновато дневно привидение, към клуба плавно се носела величествена старица, чието тясно кафеникаво лице излъчвало сурова непоколебимост.

Като придържала (дяволски елегантно) с кафеникавата си ръка, подобна на птичи крак, края на затворената си снежнобяла рокля, тя, сякаш без да докосва тревата, грациозно се приближила до Тойво и спряла, като се извисила над него поне с една глава. Тойво вежливо се поклонил и в отговор тя му кимнала, впрочем съвсем доброжелателно.