Аркадий Стругацки - Вълните усмиряват вятъра

— Мили мой! Те бяха болни, те умираха! И какво от това, че умираха мълчаливо? Та нали и изхвърленото на сушата делфинче също не издава нито звук… или поне не го чуваме… но добре разбираме, че то се нуждае от помощ, и бързаме да му помогнем… Ето вижте, отсреща иде едно момченце, оттук вие не можете да го чуете какво говори, но съвсем ясно личи, че то е бодро, весело и щастливо, нали…

От вила №6 към тях се приближавал Кир и наистина явно се виждало, че той е бодър, весел и щастлив. Базил, който крачел до него, вежливо носел на ръце голям черен модел на антична галера и май че задавал подобаващи въпроси, а Кир му отговарял, като показвал с ръце някакви размери, някакви форми и някакви сложни взаимодействия. Изглеждало сякаш и самият Базил е голям любител-моделист на антични галери.

— Прощавайте за момент — казала Албина, като се загледала. — Но това е Кир!

— Да — рекъл Тойво. — Той се върна за своя модел.

— Кир е добро момче — заявила Албина. — Но баща му се държа отвратително… Здравей, Кир!

Увлеченият Кир чак сега я забелязал, спрял се и плахо казал: „Добро утро…“. Оживлението изчезнало от лицето му, както впрочем и от лицето на Базил.

— Как е майка ти? — попитала Албина.

— Добре е. Спи.

— А баща ти? Къде е баща ти, Кир? Тук някъде ли е?

Кир мълчаливо поклатил глава, че го няма, и се навъсил.

— А ти през цялото време ли остана тук? — възхитено възкликнала Албина и победоносно погледнала към Тойво.

— Той се върна за своя модел — напомнил й Тойво.

— Все едно. Тебе не те достраша да се върнеш тук, нали, Кир?

— Че защо да се страхувам от тях, бабо Албина — сърдито промърморил Кир, като запристъпвал на една страна, мъчейки се да я заобиколи.

— Не знам, не знам — заядливо казала Албина. — Да вземем баща ти например…

— Баща ми никак не се изплаши. По-точно той се изплаши, но само за мама и за мене. Просто в тая суматоха татко не разбра колко добри са те…

— Не добри, а нещастни! — поправила го Албина.

— Откъде-накъде пък нещастни, бабо Албина — възмутил се Кир, разпервайки ръце като несръчен трагедиен актьор. — Та те бяха весели, те искаха да си играят! Само как се умилкваха!

Баба Албина снизходително се усмихвала.

Не мога да се сдържа да не се намеся, за да подчертая този факт, който много добре характеризира Тойво Глумов като служител в Отдела за извънредни произшествия. Ако на негово място беше някой млад и зелен стажант, след раговора с Будалко той би решил, че Будалко нещо бърка и подвежда и че, общо взето, положението е съвсем ясно: Флеминг е създал ембриофори от нов тип и неговите чудовища са се измъкнали на свобода, така че човек спокойно може да отиде да се наспи, а на сутринта да доложи на началството.

Опитният работник — например Сандро Мтбевари — също не би седнал да си пие кафето с Базил: ембриофори от нов тип — това не е шега работа, той незабавно би изпратил двадесет и пет запитвания до всички инстанции, за които може да се сети, а самият той би хукнал в Нижняя Пеша да хване за гърлото заплесите и хулиганите на Флеминг, докато не са успели да се престорят на света вода ненапита.

Тойво Глумов упорито продължавал да стои на местопроизшествието. Защо? Ами защото му замирисало на сяра. Даже не му замирисало, а така някак си леко ухаело. Ембриофори, за които никой не е чувал? Да, разбира се, това е сериозно нещо. Но не оттам иде мирисът на сяра. Истеричната паника? Сега сме по-близо. Доста по-топло е. Обаче най-важна е странната бабичка от вила №1. Сега вече не мирише, а направо вони на сяра! Настава паника, истерия, всички бягат, пристига аварийната служба, а тя моли да не вдигат толкова врява, защото й пречат да спи. За това вече не може да се намери обикновено обяснение. Тойво така и не се опитал да го търси. Той просто останал да изчака, докато тя се събуди, за да й зададе няколко въпроса. Останал и бил възнаграден. „Ако не ми беше хрумнало да закуся с Базил — разказваше той по-късно, — ако бях тръгнал да ви докладвам веднага след като разменихме мисли с онзи Толстов, така и щях да остана с впечатлението, че в Малая Пеша не е станало нищо съмнително, а просто нашествието на изкуствени животни е предизвикало дива паника. И тогава се появиха онова момче Кир и баба Албина и доста объркаха тази стройна, но примитивна схема…“

„Хрумна ми да закуся“ — така се изрази той. Вероятно за да не загуби време, като се опитва да изрази с думи онези смътни и тревожни чувства, които са го заставили да не си тръгва.