Аркадий Стругацки - Натоварени със зло

Тогава най-сетне осъзнах смътните си опасения, защото много ясно и подробно си спомних за собствения си печален опит в Света на Мечтата на Матвей Матвеевич Гершкович…

Светът на Мечтата, казах аз назидателно на младежа и девойката, които следяха събитията с трепетно и жадно любопитство, та светът на Мечтата е сложно и дяволски опасно нещо. Разбира се, трябва да се мечтае. Трябва. Но далеч не всички и съвсем не всеки трябва да мечтае. Има хора, на които направо им е противопоказно да мечтаят.

Ясно е, че младежът и девойката не ме разбраха. Пък и аз съвсем не се канех да им втълпявам каквото и да е, а исках просто да ги почерпя със сок, което и направих под съпровода на разнообразните и красноречиви звуци, долитащи ясно от помещението за санитарна обработка.

Ахасфер Лукич се появи едва привечер и при това не беше сам.

„Ессе хомо!“ 65 65 Ессе хомо! (лат.) — Ето човекът! — Б.пр. — обяви той, като прегръщаше госта през раменете и лекичко го побутваше към мен. Гостът се усмихваше смутено. Не беше много висок на ръст, добре сложен, около петдесет годишен, облечен в някакъв костюм със странна кройка. На дясната си скула имаше нещо като лепенка от розов лейкопласт, но не лейкопласт, а по-скоро остатък от небрежно изтрит грим. Нещо не беше наред и с лявата му ръка — тя висеше неподвижно като камшик и изглеждаше скъсена, защото кранчетата на пръстите едва се подаваха от ръкава.

Ето такъв го видях за пръв път — леко смутен, не съвсем здрав, и много заинтригуван.

— Разрешете ми да ви го представя — продължи Ахасфер Лукич весело. — Това е Георгий Ана…

(ЗАБЕЛЕЖКА НА ИГОР К. МИТАРИН. На това място ръкописът „ОЗ“ прекъсва. Никога не съм виждал продължението и дори не знам дали то изобщо съществува. Най-вероятно целият следващ текст е бил иззет от самия Г. А., например от съображения за скромност. Допускам също, че цялата липсваща част от ръкописа е била посветена главно на него. Възможни са разбира се и други обяснения. Те са дори няколко. Няма обаче никакъв смисъл да ги привеждам тук. Всички те са съвсем неправдоподобни.

Между другото, изразът „вярвам, защото е абсурдно“, според мен принадлежи не на перото на Августин Блажени, а на стилото на достославния Квинт Септимий Тертулиан, един от първите иберийски епископи.)

По понятни причини моите записки прекъсват на двадесети юли и продължават чак през зимата. Изминаха четиридесет години и аз вече не мога да изложа достатъчно подробно и свързано събитията от утрото на двадесет и първи юли. Защо в хладния предутринен здрач всички изведнъж се оказахме около Г. А. и неговия автомобил? Как се бяхме изхитрили да станем толкова рано, въпреки тревогите и вълненията от предишния ден? Може би изобщо не сме си лягали? Може би сме се досещали какво решение ще вземе Г. А. и цяла нощ сме дежурели за да не го пуснем да тръгне сам? Не си спомням.

Помня, че веднага седнах на кормилото.

Помня как Г. А. заявява с необичайно заплашителен и повелителен тон, че момичетата няма да отиват никъде.

Помня как Зоя без капчица кръв на лицето хапе върховете на пръстите си, също като в някоя старинна мелодрама.

Помня как Ирра напира да влезе в колата и реве със всичка сила, а сълзите й пръскат на всички страни, сякаш плаче бебе.

Но особено добре си спомням Асколд — как решително излиза напред, как хваща здраво Ира отзад за лактите и с успокоителен тон съобщава на Г. А.: „Заминавайте, не се безпокойте, аз ще я задържа тук.“

За цял живот запомних тази фраза: ВИЕ ЗАМИНАВАЙТЕ, А АЗ ЩЕ Я ЗАДЪРЖА.

(Разбирам, Асколд Павлович, и се досещам, че навярно ти е много неприятно да четеш сега тези свои думи. Дори допускам, че за четиридесет години си успял напълно да ги забравиш. Допускам дори и това, че тогава ти съвсем не си им предал значение: думи като думи, не по-лоши от всички други. Съгласи се обаче, че в светлината на онова, което се случи после, те звучат доста одиозно. Какво да се прави? От песента не можеш ни дума да изхвърлиш. Пък и кой ли би започнал да изхвърля думи от песните?)

Не си спомням почти нищо от нашето пътуване през града. В паметта ми е останала само смътна следа от недоумение във връзка с това, че е много рано, а по улиците има толкова много народ.

Спомням си гробището за животни в здрача преди разсъмване. Тогава ми се стори, че костите се движат, а черепите ни изпращат с погледите на празните си очни кухини.

Флората не спеше. Много от огньовете догаряха, а между тях бродеха омърлушени зиморничаво свити фигури. Вонеше на загоряла каша, на аптека и на влажни парцали. Не знам защо, но съм запомнил миризмите. Ама че странно нещо?