Аркадий Стругацки - Натоварени със зло

В този момент нашето пате внезапно прекъсна разказа си на половин дума, разтрепера се цялото и се втренчи във вратата с очи, изпълнени с ужас. Цялата ни бригада също погледна натам. Нямаше нищо особено. Само Ахасфер Лукич се беше изправил там със своята чанта под мишница и с някакъв неопределен израз на лицето (нещо като съжаление или печално презрение, а, може би и някаква носталгична тъга), гледаше към патето и го викаше с пръст. То струпа с грохот всичките си кокали на пода и запълзя на четири крака към него, като викаше пискливо:

— Наредено ми беше! Наредено! Самият той ми нареди! И каза да не споменавам на никого! Аз щях да ти кажа, Опасния, ама той нареди на никого да не казвам!…

— Ставай, дрисльо — отвърна му Ахасфер Лукич. — Изтрий си сополите. Всичко отдавна е минало, всичко е забравено. Да вървим. Той иска да те види.

29. Днес най-сетне настъпи седемнадесети, но не седемнадесети ноември, а седемнадесети юли. Слънцето грее ослепително. Калта под прозорците изсъхна и стана една сива и напукана част от земната гръд. Тополите по Проспекта на труда са целите в зелено и ресата им вече опада. Горещо е. Не знам с какво да изляза на улицата. Най-летните ми дрехи са силонова спортна фланелка и гащета.

Още от сутринта Парасюхин се стегна в черния си кожен мундир на есесовец от специалните велосипедни части (а също и на патрона на „синята стрида“) и започна да досажда на Демиурга с настоятелната си молба да бъде откомандирован в Света на Мечтата. Света с главна буква и Мечтата — също. Три пъти Демиургът с подчертана настойчивост и служебно-дидактичен тон го пита: Светът на чия именно Мечта има предвид? Дори и аз, макар вътрешно да се забавлявах и да се присмивах на всичко това, усетих в настойчивия му въпрос някаква заплаха, някакъв подводен камък, някакъв неприятен спомен се мярна смътно в главата ми и аз дори почувствах нещо като страх за нашия Парасюхин. Обаче този розовобузест глупак, въпреки цялата си знаменита нордическа интуиция и широко афиширания си вътрешен глас, не усети нищо. Той пердашеше направо. Възможен е само Светът на една единствена Мечта. Всичко останало са или миражи или съзнателни лъжи… Мечта чиста като кристалния извор, който блика от чистите недра на чистата родина на народа… неговата лична парасюхинска мечта, която е мечта и на народните родове…

След което беше откомандирован. Наближава вече обед, а него все още го няма.

Яви се двойка абитуриенти. Младеж и девойка — горещи комсомолски сърца. И двамата в избелели зелени комбинезони, изпъстрени с надписи: БАМСТРОЙ, ТУКСТРОЙ, ТАМСТРОЙ, и някакви години (между тях и 1997, което доста ме учуди). Лицата им червенеят от смущение и пламтят от ентусиазъм.

Пред височайшите нозе е положен проект „За избавяне на човечеството от страха“. Страхът е основа и баща на нашата цивилизация… В много случаи съвестта също се основава на страха… и така нататък. Изобщо, целият проект е построен върху микроскопичен жизнен опит и върху една прочетена някъде фраза: „Поизтъркайте което и да е от лошите качества на човека, и на повърхността ще се появи неговата основа — страхът“. (Казано е по маниера на Бърнард Шоу, но не от Бърнард Шоу.) Страхът сковава и подтиска: чувството за справедливост, прямотата, честността и откровеността, а също и гордостта, чувството за собствено достойнство, принципността…

Много лесно, просто като на шега, Демиургът ги накара да се забъркат в собствената си теория. Не бихме могли да отречем, обаче, че страхът сковава и подтиска също така: садизма и мазохизма, стремежа за лесни печалби, склонността към лъжесвидетелство, отмъстителността, агресивността, потребителското отношение към живота на другите, склонността към писане на анонимки, идиотската принципност…

Освен това, ако поизтъркаме и някои ДОБРИ качества на някои хора, на повърхността доста често излиза същият този страх… Впрочем идеята сама по себе си не е лоша, има над какво да се помисли, но се нуждае от сериозна и всестранна допълнителна разработка. Да се изпратят! Да се почерпят с нашия плодов сок! Да им се подадат палтата!

Какви ти палта в средата на юли! Тъкмо ги поведох към кухнята да ги черпя със сок, и се появи Парасюхин.

Струпа се в коридора, сякаш мазилката се смъкна от тавана и изтрополя върху линолеума като чувал с кокали. Докато успея да отворя уста, той вече беше събрал всичките си ръце и крака, беше се прикрил с разперените си длани, лакти и дори колене, и в този си вид се беше притиснал плътно до стената, като че искаше да влезе в нея, а опуленото му око блестеше между пръстите на ръката. По коридора се разля зловонна вълна — не полюбопитствах дали самият той се беше посрал или пък наскоро го бяха топили в някой нужник. Просто извиках бригадата. Бригадата дотърча и аз дадох нарежданията си. Повлякоха Парасюхин на санитарна обработка: Колпаков както обикновено — мълчаливо и старателно, Матвей Матвеевич — с пискливи оплаквания, а Спиртов-Водкин — заливайки цялата околност със сквернословия, сякаш беше обхванат от болестта на Де ла Турет 64 64 Болест на де ла Турет — болест, която причинява нервно-психично разстройство — копролалия — изразяващо се в склонност да се говорят неприлични думи — Б.пр. .