Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Като дойдохме тук, построихме стаята на Джак, твоята стая, в която ти спиш. Казваме й стаята на Джак. Знаеш ли защо, знаеш ли кой е Джак?

Знам — помисли си Сам, но не отговори.

— Тъй като… тъй като ти и бездруго искаш да си вървиш, това вече няма значение за теб. Джак е синът ни. — Той стисна ръцете си. — Сигурно ти се вижда смешно. Джак беше малкото момченце, което толкова чакахме; тази стаичка построихме с парите, дето ги бяхме отделили за семе. Но Джак, той…

Прод погледна къщата, долепената до нея ниска стаичка, огледа осеяната с остри като зъби скали окрайнина на гората и довърши:

— … тъй и не се роди.

— Аха — каза Сам. Беше научил това възклицание от Прод. Оказа се полезно.

— Но сега той идва — добави бързо Прод с пламнало лице. — Малко сме старички за тез неща, но се срещат къде по-стари бащи и майки от нас. — Той отново огледа плевнята, къщата. — Всъщност има някакъв смисъл, знаеш ли, Сам. Ако беше дошъл, когато го чакахме, фермата щеше да е твърде малка, за да работим двамата, къде щях да ида аз, като порасте? А сега, когато той порасте, нас вече няма да ни има, а той ще си вземе добра жена и двамата ще почнат както ний навремето. Все пак има някакъв смисъл, а? — Гласът му звучеше умолително. Сам дори не се опита да разбере защо.

— Чувай, Сам, не искам да мислиш, че те гоним.

— Нали казах, че заминавам… — той продължи да търси нещо по-добро — преди ти да ми кажеш. — Това — помисли си — беше вече много точно.

— Виж, Сам, трябва да ти кажа нещо — каза Прод. — Чувал съм да казват, че хора, които искат да имат деца, но си нямат, вземат чуждо дете. Понякога с едно дете вкъщи нещата се оправят и скоро им се ражда и тяхно собствено.

— Аха — кимна Сам.

— Искам да кажа, ний те взехме, нали, и сега виж как стана.

Сам не знаеше какво да каже. „Аха“ сякаш не беше на място.

— Искам да кажа, че ний сме ти благодарни и не искаме да мислиш, че те гоним.

— Нали вече казах.

— Е, добре тогаз — усмихна се Прод. По лицето му имаше много бръчки, защото често се усмихваше.

— Хубаво — закима Сам енергично. — Това за Джак. Хубаво.

После вдигна косата. Когато Прод стигна до прозореца на стаята му, Сам погледна след него и си помисли: Върви по-бавно отпреди.

Следващата мисъл на Сам беше „Е, свърши се“. И веднага се попита: „Кое свърши.“

Огледа се и си отговори: „Косенето.“ Едва сега разбра, че е работил повече от три часа, след като говори с Прод, но като че ли бе работил не той, а някой друг. — Самият той сякаш вече беше… заминал.

Взе разсеяно бруса и се зае да точи косата. Тя съскаше като кипяща тенджера, когато движеше бруса бавно, и цвърчеше като умираща полска мишка, когато го движеше бързо.

Откъде ли му беше познато това чувство — че времето минава някак зад гърба му?

Бавно движеше бруса. Храна, топлина, работа. Торта за рождения ден. Чисто легло. Чувство за… „принадлежност“. Тази дума не фигурираше в речника му, но точно това си мислеше той.

Не, чувството за заличеното време не беше сред тези спомени. Започна да движи бруса по-бързо.

Предсмъртни викове в гората. Самотен звяр на лов и самотната му плячка. Соковете спират, мечката заспива, птиците отлитат на юг, но всички го правят едновременно не защото са част от едно цяло, а само защото всички са самотни и страдат от една и съща болка.

Ето къде времето минаваше, без да го забелязва — почти винаги, преди да дойде тук. Ето така беше живял.

Но защо си спомни това точно сега?

И той като Прод огледа земята, къщата с несиметричната пристройка, гората, която ограждаше фермата от всички страни. „Когато бях сам, помисли си той, времето минаваше покрай мен, както сега. Значи пак съм сам.“

И тогава разбра, че е бил сам през цялото време. Не, не за него се бе грижила мисис Прод. През цялото време тя се бе грижила за своя Джак.

Някога в гората, там, във водата, в страшна агония, той бе изпитал чувството, че е част от нещо, и това нещо беше откъснато от него, причинявайки му непоносима болка. И ако в продължение на осем години си бе мислил, че е намерил нещо, към което да принадлежи, значи, че се е лъгал през всичките тези осем години.

Не познаваше гнева — изпитал го бе само веднъж. Но сега го заля гневна вълна, после тази вълна се оттегли и го остави изнемощял. Яд го беше на самия себе си. Та нали знаеше! Нали си избра име с пълното съзнание, че в името кристализира всичко, което е бил и правил? Всичко, което е бил и правил, беше самотно. Защо се беше оставил да чувствува нещата по друг начин?