Теодор Стърджън - Повече от човешки

Уайма седеше на кушетката и блъскаше с юмруци.

— Ти провали празн… — тя отпи от стъклената чаша с четвъртито столче — … ненството ми и трябва да знаеш какво празнувам. На теб не ти е известно, но аз си имах големи неприятности и умът ми не стигаше как ще се оправя, но сега всичко се уреди. Сега ще ти кажа всичко направо, мис Големите уши, мис Голямата уста. Многознайница такава! Защото с баща ти щях да се справя лесно, от всяко положение, но какво щях да правя с теб, как щях да ти затворя бъбривата уста? Това ми беше голямата грижа — как да ти затворя голямата уста, когато той се върне. Но сега всичко е наред — той няма да се върне. Фрицовете са се погрижили за това. — Тя размаха някакъв жълт лист. — Умните момиченца знаят какво е телеграма, а в тази телеграма пише: „С прискърбие Ви съобщаваме, че Вашият съпруг…“ Застреляли са баща ти, това ми съобщават с прискърбие. А сега да се разберем как ще я караме ние двете с теб. Аз ще си правя каквото си искам, а ти можеш да си навираш носа където си щеш. Честно, нали?

Тя се обърна, очаквайки отговор, но отговор не последва. Джейни я нямаше.

Уайма знаеше, че няма смисъл да я търси, но нещо й подсказа да изтича в коридора и да погледне на най-горния рафт на шкафа. Там нямаше нищо друго освен играчки за елха, които не бяха пипвани от три години. Тя стоеше в средата на всекидневната и не знаеше накъде да върви. Само прошепна: „Джейни?“ Отметна с ръце косата, паднала над очите й. Въртеше се безпомощно на едно място и се питаше: „Какво става с мен?“

Прод обичаше да казва: „На фермата това й е хубавото, че когато има добър пазар — има пари, а ако пазарът е лош — поне има достатъчно храна.“ Всъщност това едва ли беше точно така, защото връзките му с пазара бяха много слаби. Градът беше далеч, ами ако се случеше да липсва някой зъб от грапата? „Е, нали останалите са здрави!“ А ако се счупят два или осем, или дванадесет? „Тогава ще трябва да приспособим нещо. Дотук едва ли някога ще направят шосе. Фермата никога няма да се разрасне чак толкова.“ Дори и войната ги отмина — Прод беше надхвърлил възрастта, а Сам — един ден шерифът се отби, видя малоумния да работи на фермата на Прод и това му беше достатъчно.

Малката къщичка я имаше още от младите години на Прод, а когато се ожени, направиха пристройка — неголяма, само една стаичка. Ако имаше кой да използува стаичката, земята нямаше да е достатъчно. Сега Сам спеше в нея, но не това бе предназначението й, когато я построиха.

Сам пръв усети промяната, дори преди самата мисис Прод. Усети промяна в мълчанието й. Сега в него имаше някаква гордост, сякаш пази съкровище; Сам долавяше как тази гордост се променя — това беше гордостта на човек, изоставил скъпоценен камък заради крехка зелена издънка. Той нищо не каза, не си направи никакви изводи. Просто знаеше. Продължи да работи както преди. Работеше добре и Прод смяташе, че преди да се случи нещастието, сигурно се е занимавал със земеделие. Прод не знаеше, че неговият начин на обработване на земята е достъпен за Сам както водата от помпата. Така беше с всичко, с което Сам пожелаваше да се залови.

И така в деня, когато Прод дойде на южната ливада, където Сам неуморно пристъпваше и въртеше съскащата коса, сякаш тя беше част от него, Сам вече знаеше какво ще му каже той. За миг улови погледа на Прод с тези свои тревожещи очи и разбра, че на Прод никак няма да му е лесно да го каже.

За него вече не представляваше трудност да разбира, но да се изразява деликатно му беше много трудно. Той спря да коси, отиде до края на близката гора и заби върха на косата в един гнил пън. Така печелеше време да упражни езика си, все още дебел и неподатлив след осемте години, прекарани тук.

Прод бавно го последва. Той също повтаряше думите си наум.

Изведнъж Сам намери нужните думи:

— Мислех си… — започна.

Прод го изчака, доволен, че това му дава време.

— Трябва да си вървя — додаде Сам, но това не беше достатъчно. — Да ида някъде другаде — поясни той, като наблюдаваше изражението на Прод. Така вече беше по-добре.

— Защо, Сам?

Сам го погледна: Щото вий искате да си ида.

— Не ти ли харесва тук? — попита Прод, въпреки че никак не му се искаше да казва това.

— Напротив.

Сам долови мисълта на Прод: Нима той знае? — и изпрати отговор: Разбира се, че знам! — но отговорът не стигна до Прод.

— Просто много се застоях тук — каза бавно Сам.

— Щом е тъй… — Прод ритна един камък. Обърна се и погледна към къщата — така нямаше да е с лице към Сам и щеше да му е по-лесно.