Теодор Стърджън - Повече от човешки

Този следобед предопредели целия живот на Джейни. Те мислеха еднакво; като че ли бяха част от едно цяло, общуваха по начин, недостъпен за обикновените сетива. За възрастта си Джейни имаше изключително богат речник, но почти не говореше. Близначките още не можеха да говорят. Те се разбираха помежду си с писукане и скимтене, но Джейни откри, че си разменят мисли и по друг начин. Отначало това беше нещо едва доловимо, после стана по-осезаемо, докато накрая се разкри пред нея с цялата си сила. Майка й я мразеше и се страхуваше от нея; баща й остана за нея чужд човек, който рядко биваше у дома и тогава или се караше с майка й, или мълчеше сърдито, затворен в себе си. Те й говореха, но никога не разговаряха с нея.

С близначките Джейни разговаряше по особен начин — без думи, без никакъв друг звук освен смях — и все пак се разбираха идеално, до най-малката подробност, и всичко беше чудесно. Без да си кажат нито дума, изведнъж и трите клякаха на пода и несръчно прелистваха красивите книжки на Джейни; после зарязваха книжките и започваха с куклите. Джейни им показа как може да вземе шоколадови бонбони от кутията в съседната стая, без да отива там, и как може да хвърли възглавницата чак до тавана, без да я докосва. Всичко това им хареса, но по-силно впечатление им направи кутията й с бои и стативът…

Беше неповторимо преживяване, което ги свърза завинаги.

Следобедът отлетя неусетно, плъзна се безшумно и леко, като чайка в небето. Когато вратата на коридора се отвори с трясък и се чу неприятният дрезгав глас на майка й, близначките бяха още там.

— Е, хайде, хайде, влез да пийнем нещо, няма да висим цяла нощ навън я! — Тя свали шапката си с непохватно движение и разрошената й коса падна над очите. Мъжът грубо я сграбчи, дръпна я към себе си и захапа лицето й. Тя извика от болка:

— Ти си луд, луд човек.

В този момент тя видя как трите надничат от стаята.

— Боже господи! — каза тя. — Тя е напълнила апартамента с негърчета.

— Те си отиват — решително каза Джейни. — Веднага ще ги изпратя.

— За бога, Пийт — каза майка й на мъжа, — честна дума, това се случва за първи път. Повярвай ми, Пийт. Кой знае какво си си помислил за тази къща! Хайде, махай ги по-бързо — изкрещя тя на Джейни. — Честна дума, Пийт, никога досега…

Джейни излезе навън и ги заведе до асансьора. Бони и Бийни я гледаха с широко отворени кръгли очи. От смущение краката й се бяха вдървили, а устата й беше пресъхнала. Вкара близначките в асансьора и натисна най-долния бутон. Не каза довиждане, въпреки че в съзнанието й нямаше друга мисъл.

Бавно се върна до апартамента, влезе и затвори вратата. Майка й стана от скута на мъжа и тръгна към нея; токчетата й тракаха по пода. Зъбите й блестяха, брадата й беше мокра. Тя вдигна нокти — не ръка, не юмрук, а червени, заострени хищни нокти.

Нещо стана в Джейни — нещо като скърцане на зъби, но много по-дълбоко в нея. Тя сложи ръцете си зад гърба, вдигна глава, за да погледне майка си в очите, и се приготви да мине край нея, без да спре.

Гласът на Уайма секна, като че ли някой го грабна. Тя се надвеси заплашително над петгодишното момиченце, разперила дългите си извити нокти, като кървава вълна, готова всеки миг да се стовари върху детето.

Джейни я отмина, влезе в стаята си и безшумно затвори вратата. Ръцете на Уайма се прибраха със странно движение — като че ли следваха траекторията, по която бяха протегнати напред. Тя с усилие възстанови неустойчивото равновесие на тялото си и най-после възвърна гласа си. Зад нея зъбите на мъжа тракаха по стъклената чаша.

Уайма се обърна и тръгна към него, подпирайки се на мебелите в стаята като на патерици.

— О, господи — измърмори тя, — тръпки ме побиват от нея.

— Странни неща стават тук — каза мъжът.

Джейни лежеше в леглото си, изпъната и вдървена, с чувството, че е гладка и цяла като обла клечка за зъби. Нищо не можеше да проникне в нея, нищо не можеше да излезе навън. Беше защитена с някаква обвивка и докато я имаше, нищо лошо не можеше да й се случи.

Но ако се случи — шепнеше някакъв глас, — ще се счупиш.

„Но ако не се счупя, нищо няма да ми се случи“ — отговаряше тя.

Но ако все пак нещо…

Смрачи се. Мракът стана черен, часовете се нижеха мъчително бавно.

Изведнъж вратата на стаята й се отвори с трясък, блесна ярка ослепителна светлина.

— Той си замина, момиченце, и сега ще си разчистим сметките с теб. Ставай! — С рязко движение, което развя хавлията й, Уайма се обърна и излезе. Джейни отметна завивките и стъпи на пода. Без да си дава сметка защо, тя започна да се облича. Извади новата си карирана рокля и обувките с токички, плетените гащички и детската престилка с дантелените зайчета. На късите й чорапи и на жилетката й също имаше зайчета; даже и копчетата й имаха формата на малки пухкави заешки опашчици.