Теодор Стърджън - Повече от човешки

— Как се казваш? — неочаквано запита Прод един ден. Пълнеха коритото на коня с вода от цистерната. Гледката на течащата вода, блеснала на слънцето, така беше погълнала малоумния, че въпросът го стресна. Той погледна нагоре и срещна настойчивия поглед на Прод.

Име? Той затърси из съзнанието си нещо, което би могло да се нарече дефиниция. Намери отговор, но той беше чисто понятие: „Име“ е неповторимото нещо, което съм аз, което съм бил, което съм направил и научил. Понятието го имаше, само чакаше да бъде словесно кодирано — име. Оживя споменът за всичките му скитания, глада, загубата и още нещо, по-страшно и от нея. Смътно осъзна, че дори и тук, при семейство Прод, той не представлява нищо, че е само заместител на нещо.

Съвсем сам.

Опита се да го каже. От Прод той възприе понятието и словесния му израз, чу го как звучи. Но разбирането и изразяването бяха едно, а физическото действие, необходимо да произнесе думите — нещо съвсем друго. Езикът му беше като подметка на обувка, а ларинкса — като ръждясала свирка. Устните му се свиха мъчително. Опита се да каже: „С… ссъ…“

— Какво, сине?

Съвсем сам. Беше излъчено чисто, ясно и пълно, но само като мисъл и веднага усети, че тази мисъл не стига до Прод, въпреки че се напрягаше да разбере какво се мъчи да му каже.

— Съ… са… — с мъка изрече той.

— Сам? — каза Прод.

Явно тази сричка означаваше нещо за Прод, нещо като шифъра, който самият той предложи, макар и много по-малко.

Но то бе достатъчно.

Той се опита да повтори звука, но несвикналият му език се сгърчи в спазъм. От устата му изхвърчаха слюнки и потекоха по брадата му. Той зовеше за помощ, търсеше друг начин да се изрази, намери го, използува го. — Кимна с глава.

— Сам — повтори Прод.

Той отново кимна и това беше първата му дума и първият му разговор — още едно чудо.

Бяха му нужни пет години, за да се научи да говори и все пак предпочиташе да мълчи. Не се научи да чете. — Просто не беше във възможностите му.

Имаше две момчета, за които миризмата на дезинфекционен разтвор на облицования с плочки под беше миризма на омразата.

За Джери Томпсън това бе и миризмата на глада и самотата. И храната миришеше на дезинфекционен разтвор. Тази миризма проникваше дори и в съня, в глада, в студа, в страха… всички те част от омразата. Омразата беше единствената топлина в света, единственото сигурно нещо. А човек се вкопчва в нещо сигурно, особено ако то е само едно и ако този човек е само на шест години. На шест години Джери беше до голяма степен мъж — поне като възрастен познаваше онова сиво доволство, което настъпва, когато просто няма болка, притежаваше непреклонно търпение, каквото се среща само у целенасочените хора, които външно изглеждат победени, докато дойде време да действуват. Човек не си дава сметка, че паметта на едно шестгодишно дете се простира назад в живота му, колкото и на всеки друг, и е пълна със случки и подробности. Неприятностите, загубите и болестите, които бе преживял Джери, бяха достатъчни да направят мъж от всекиго. Освен това на шест години той дори изглеждаше като мъж; тогава започна да се съгласява, да се подчинява и да чака. Малкото му сбръчкано лице стана неузнаваемо, вече не надигаше глас да възразява. Така изминаха две години, докато дойде време да действува.

Джери избяга от приюта за сираци, за да живее сам в мизерия, приел цвета на мръсотията, за да не бъде забелязан, да убива, ако няма друг изход, да мрази…

Хип не познаваше глада и студа, нито преждевременната зрелост. Но познаваше миризмата на омразата. Тя се излъчваше от баща му, лекаря — от сръчните безмилостни ръце, от тъмните му дрехи. Дори при спомена за гласа на доктор Бароус на Хип му замирисваше на хлор и карбол.

Малкият Хип Бароус беше красиво дете, с блестящ ум, на което съдбата не бе отредила гладък жизнен път, покрит с дезинфекцирани плочки. Всичко му се отдаваше с лекота, освен да обуздае собствената си любознателност. „Всичко“ включваше дори и студените инжекции справедливост, които получаваше от баща си, лекаря, човек преуспяващ и морален, който бе свикнал във всичко да е сигурен и винаги да е прав.

Хип прелетя през детството като ракета — блестящ, бърз, горящ. Неговата надареност му носеше всичко, за което един млад човек би могъл да мечтае, но съвестта непрекъснато му натякваше, че едва ли не е крадец, като получава така лесно неща, за които не се е трудил — такава беше философията на баща му, лекаря, който бе постигнал всичко с упорит труд. И така, дарбите му носеха приятели и почести, а приятелите и почестите го караха да се чувствува неловко, създаваха у него някакво чувство на униние, което дори той самият не съзнаваше.